Зов за Помощ

Заглавие: Зов за Помощ Чет Сеп 16, 2010 2:25 am

Първа част

И отново яркият прожектор освети малката сцена. Публиката е превъзбудена, залата пълна. Всички пляскат на младите актьори, които излизат и се покланят пред публиката, но сякаш всеки чакаше нещо- Тогава чак накрая излаза грациозно принцесата в прекрасната си бледолавандулово лилава рокля – главната героиня.
Прави красив поклон и остава в центъра на сцената, а публиката направо пощурява.
„Виж, виж! Хубавото момиче, принцесата! А какъв талант има само.” – шепнат си хората.
От някъде над принцесата идва светлина, по- ярка от тази на прожекторите, заслепява малката звезда, публиката изчезва, сцената също. Тя притиска силно очи, да се предпази, но тогава изведнъж ги отваря и вижда над себе си прашната, така позната, лампа. Шумната публика е заменена от стъпките и тихите сутрешни разговори на много хора, някъде там, далеч от момичето и глас, който й казва „Време за закуска. Ставай!”. Красивите одежди също ги няма, вместо тях малката актриса е облечена в стара раздърпана пижама с много кръпки. И вместо на сцената е в леглото си.
Беше просто поредният обикновен ден в домът за деца лишени от родителски грижи.
А онова бе поредният сън на Симон. Тя беше в този дом от 2 годишна, когато родителите й решили, че не могат да се грижат за дете и я оставили тук. Всички деца, които бяха там по времето когато тя бе пристигнала, вече се радват на нови приемни семейства, само тя е все още тук, а вече беше на 8 и половина. Толкова големи деца никой не взимаше, щом до четвъртата ти година не те вземат, вероятността да те вземат след тома е много малка, а щом до шестата останеш тук, оставаш за винаги или поне докато не навършиш осемнайсет, тогава се озоваваш на улицата. Явно Мон бе от децата с такава съдба, а не беше грозно дете, нито пък непослушно. Имаше красива кафява коса на едри букли, прекрасни зелени очи, чипо носле, плътни червени устни и светла кожа. Характерът й бе кротък и изключително добродушен. Повечето деца от дома бяха от ромски произход, бяха доста палави и невъзпитани. Но дори и тях ги взимат, само Симон никой не я иска, а когато идват родителите и тихичко си говорят по между си какво дете искат, Симон отговаря точно на описанията им, е, като изключим вече възрастта, но преди и тя беше малка. Но влязат ли при децата когато те започнат да се нахвърлят към тях да ги гледат жално да ги прегръщат взимат просто първото или по-точно най-нахалното, ето така се оцеляваше в дома. Но Симон не беше така, тя седеше далеч от тях, не обичаше вниманието, не беше нахална, затова просто ставаше невидима.
Симон облече дрехите си, които не бяха по-малко раздърпани и стари от пижамата й, но пък й бяха единствените.
-Госпожо, може ли да си взема одеалото, много ми е студено, моля ви.
-А на другите не им ли е студено, не се глези и слизай долу при другите, че няма да остане нищо от закуската.
Беше студен декемврийски ден, почти всички деца имаха по-нови топли дрехи, но когато раздаваха дрехите, които едно семейство бе дарило края на есента, Симон отново стоеше настрана. Някой си взеха дори и по два три пуловера, яке, няколко панталона, пък и шапка и шал и какво ли още не, а тя нищо.
Сега беше облечена в дънките, които като по чудо успя да вземе миналата зима и лятната си тениска, бяха й откраднали пуловера, който тя с гордост носеше, защото беше много мекичък и явно чисто нов, заради това всички и завидяха и й го взеха.
Домът беше твърде беден, за да купува нови дрехи на децата, затова разчиташе основно на дарения.
Мон слезе в трапезарията, вече всички бяха там. За закуска имаше две бисвитки и чай. Това беше рядкост, но просто около Коледа имаше доста дарения, на скоро някой си беше дарил някакви пари. Декември и Януари бяха любимите месеци на децата, хората изведнъж ставаха добри, изведнъж започваха да се замислят и за децата от дома, но през другото време беше доста тежко.
Къдрокосото момиче си седна на мястото, но някой вече и беше изял бисквитките, винаги се случваше така, беше помолила заради това госпожата да я буди по-рано от останалите, но тя нарочно почна да я буди по-късно. Поне чаят й беше останал, щеше да я постопли малко. Е, не беше особено топъл, а и повече приличаше на вода, но какво можеш да очакваш, че някой ще харчи толкова билки за една закуска, нали трябва да има поне и за още една.
Децата си говореха шумно и се забавляваха, но Симон не виждаше вече нищо хубаво тук, беше й ясно, че няма бъдеще, никога няма да я приеме някое семейство, нямаше образование, никой нямаше да я вземе на работа и просто щеше да се озове на улицата след десетина години. Наистина десет години бяха много време, но така като ти изглеждат много, така бързо стават малко.
Закуската свърши, всички деца отидоха в стаята за игра. Не си представяйте нещо толкова хубаво – една най-обикновена стая, малко по-широка от другите. Няколко стари играчки и 3-4 столчета, това беше целият лукс.
Мон седна на столчето в ъгъла, беше й ясно, че няма дори и да може да пипне някоя от играчките. Това правеше по цял ден, седеше и си мечтаеше, че някой ден ще бъде богата и известна, искаше да стане актриса.
Което беше доста странно, мечтаеше си за сцената, главната роля, голяма публика, а мразеше да е център на внимание, мразеше въобще да привлича внимание. Бе такава само в мечтите си, в реалният живот предпочиташе да бъде Пепеляшка, но такава пепеляшка, която си остава завинаги в пепелта и в сянката, а в мечтите си си представяше, че е най-красивата принцеса, най-известната актриса. Дори и някой, сега, тук в реалният живот да дойде и да й предложи главната роля, категорично би отказала.
Така си мина целият ден, дойде време за обяд, след това дойде след обяд – време за сън и нищо не се случи.
След като се събудиха децата пак отидоха да си играят, нямаше следобедна закуска.
Симон застана на прозорецът, обичаше да гледа през прозореца по това време, хората се прибираха в топлите си къщи, кой от училище, кой от работа. Някой се прибираха сами, други с цялото си семейство. Зимата рано се стъмваше, така че вече беше тъмно, но уличното осветление беше достатъчно за Мон да разпознае хората. Повечето бяха все познати, защото минаваха от тук всеки ден, познати на момичето по външен вид, но никога не се бе запознавала с никой външен. Не знаеше дали е позволено, а и не беше по запознанствата.
Досега минаваха само старите познати, които явно си минават от тук, за да се приберат, никой не се отклоняваше от пътя си, всички отиваха директно вкъщи, беше твърде студено за разходки. Ето от долната страна на улицата се задаваха някаква двойка влюбени, която Симон не беше виждала преди. Минаха покрай домът за деца и завиха по улицата, която Мон не виждаше, от другата страна на сградата се виждаше, защото улицата минаваше покрай нея.
Чу се звънчето на входната врата, някой влизаше. Чуха се непознати гласове в коридора, някой идваше насам. Старата врата на стаята изскърца - двойката, която Симон беше видяла през прозореца Всички деца се насъбраха около тях, едни почнаха да пеят, други да ги прегръщат, трети просто да стоят и да гледат жално, само Мон си остана в ъгъла.
Те си избраха някакво малко детенце на около три години, късметлийче, беше в дома само от няма и половин година, а вече си има семейство, след това отидоха след директорката на дома да се оправят с документи за осиновяване и тем подобни неща.
Очите на Симон се насълзиха, това не беше нова случка за нея, беше свикнала, но просто вече не можеше да издържи.
Излезе от стаята тичайки затръшвайки вратата след себе си. Тихичко се качи до третият етаж – етажа на госпожите и директорката, промъкна се в една тъмна стаичка, която не беше заключена. Този етаж беше забранен за децата, но Симон бе решила, че шест години достатъчно е слушала. Взе един празен лист от бюрото и химикалка. Миналата година госпожата ги бе учила да пишат, повечето не се научиха, но Симон много искаше да се научи и внимаваше в „часовете”.
Взе химикалка и започна да пише с детският си почерк:
„Зов за помощ от едно 8 годишно отхвърлено от света момиче. Имам нужда от семейство.
Симон”
Отдолу написа улицата на, която се намираше домът за деца, не знаеше номерът, само беше видяла табелата на която пише улицата. Писмото й беше кратко, но ясно.
Отвори прозорецът и пусна листът да се носи по повеят на вятъра, затвори очи и си пожела за Коледа да има семейство.
Нямаше представа кой ден е днес, но знаеше, че наближава Коледа.
След това отиде и си легна. Следващият ден мина по-еднообразно и от предният, но когато се събуди на последващият някак си всичко изглеждаше по-хубаво. Всичко си беше същото, но настроението бе празнично.
Коледа е! Без съмнение беше Коледа, Симон скочи от леглото и погледна през прозореца. Валеше сняг на парцали, на малкото момиче това й се стори най-красивата гледка. До този ден тази година не бе валяло сняг, а само студен дъжд. Мон не слезе за закуска, а остана на прозореца, който отвори широко, когато всички слязоха долу.
Беше леко настинала и това не беше особено добра идея, но все пак остана там докато не свърши закуската и децата не почнаха да се връщат.
Симон не се чувстваше добре и си легна, цялата трепереща от студът.
-Симон? Симон! Ставай! Вече и обяда пропусна. Госпожата ще те накаже, ставай докато не е дошла. – някой докосна челото й – Та тя гори.
Момичето отвори леко очи и видя над себе си момичето, което спи на леглото до нея, по принцип не говореше с нея и мислеше, че е гадна като останалите, които просто биха я наклеветили без вина на госпожата, за да я накажат, а не да застане на нейна страна и да направи нещо, за да не я накажат.
-Ела, ще те заведа при госпожата или директорката, няма да им се скарат, ще кажа, че аз съм виновна.
-О, благодаря ти, няма нужда да го правиш...
-Държали са ме наказана, защото съм болна, докато изгарях от температура, знам колко е ужасно. Заключиха ме долу в студеното мазе за цял ден без ядене, след това ме намериха в безсъзнание, казвам ти тия хора са луди, е, ти го знаеш по-добре от мен. Ще те заведа при директорката, тя е по-добра от госпожата.
Двете тръгнаха към третият етаж, но там нямаше никой, слязоха до първият, където чуха някакви гласове от входа.
Там беше директорката и говореше с някакъв мъж и някаква жена на около 25 години.
Бяха облечени в много хубави дрехи и жената имаше много златни бижута, изглежда бяха богати. На такива децата от дома най-нахално се нахвърляха, защото всеки искаше богато семейство. За Симон парите нямаха значение, не беше материално момиче.
Момичето, което беше със Симон, без да се съобразява им прекъсна разговоря.
-Г-жо, Симон е зле.
-На какво съм ви учила, не трябва да прекъсвате особено по-възрастни и по-висши от вас, тоест не трябва никой да прекъсвате пък ако ще да трябва да чакате цяла вечер, за да кажете това, което искате.
-Недейте така, момичето е зле. – каза загрижено жената.
-О, сигурно само се прави, постоянно ми правят такива номера, за да избягат от някое наказание.
-Ани, няма смисъл, хайде да си ходим и да ги оставим на мира. – каза Симон.
-Чакай, ти Симон ли се казваш? – попита непознатата.
-Да.
-Аз съм Никол приятно ми е, а това е Джеймс.
-Приятно ми е. – отвърна Джеймс и се усмихна на малкото момиче.
Тя извади някакъв намачкан лист от дамската си чанта повика Мон при нея и я попита тихо, така че само тя да я чуе, дали това тя го е писала.
Това беше бележката, която Симон бе написала оная вечер.
-Да, аз съм го писала.
-Весела Коледа, Симон, получи това, което искаш, ние сме новото ти семейство!
Симон я погледна учудено след това я прегърна много силно.
-Може ли да ти казвам „мамо” винаги съм си мечтала да кажа на някой „мамо”.
-Амиии... трудно ще свикна, но да, ама можеш и просто Никол да ми казваш. Хайде идвай с мен в новият си дом.
-Ъ, госпожо...
-госпожице
-Извинете, госпожице, трябва да оправим документите за осиновяване, трябва да проучим семейството ви, за да знаем все пак на кой даваме детето, да оправим едни...
-Виж, бързам, защото имам участие след 2 часа, така че мисля, че ти ще се справиш сама с всичките неща, които имат да се оправя, утре ще дойдем само да се подпишем, до тогава всичко да е готово.- каза мъжът.
-Но..
-Я помисли пак. – каза подавайки и нещо в ръката, Симон забеляза, че за пари и то доста.
-Да, добре, всичко ще е готово до утре по това време. – каза директорката с изкуствена усмивка.
Симон излезе заедно с новите си родители и се качиха в някаква доста хубава, вероятно много скъпа кола.
-Ще ви оставя вкъщи и после ще тръгвам, знаеш как е.
-Да, разбира се, няма проблем, мило. Сиси, я кажи какъв подарък искаш, може да ти купим каквото поискаш.
-Ами исках едно – семейство, вече го имам, сега много искам да ходя като другите деца на училище и искам едно плюшено мече, което да гушкам вечер и мек пуловер.
-Само това ли, хайде пуловера и мечето ги получаваш още тази вечер, стоят и те чакат под елхата, утре ще те запишем в най-хубавото училище и ще излезем по магазините да ти накупя много хубави дрешки и играчки.
Симон само се усмихна и нищо не каза.
Спряха пред една много голяма луксозна къща, беше прекрасна, Мон не вярваше, че е възможно да съществува толкова хубава къща.
Мина по алеята от входа през градината, заобиколи големият басейн и влезе вътре където още от коридора я посрещна още по голям лукс.
-Гладна ли си, ела. – каза Никол, а Джеймс вече бе тръгнал и я заведе в една много модерна трапезария, където я чакаше невероятна вечеря.
Така момичето живя години в пълен лукс и свикна да получава всичко, което иска.
Превърна се в разглезена, капризна принцеска, от старият й добродушен характер нямаше й следа.
Баща й беше някакъв много известен певец, който изкарваше много пари, но много рядко го виждаше, защото постоянно беше по участия, а майка й по цял ден си правеше каквото иска. Никой не й се караше за нищо, всичко й беше позволено.

Следва продължение...

» Зов за Помощ (коментари)