[Поет] Валентин Йорданов

В днешно време българските автори рядко биват зачитани, а "новаците" в бранша колкото и хубаво да пишат все остават някъде назад. В България с какво ли е лесно да пробиеш? Ако си мислите, че се отклонявам и ако продължа ще отида доста далеч от темата, сте прекалено прави и за това се връщам към това, което започнах.
Валентин Йорданов е роден през 1970 година в град Силистра. През 1993 година излиза първата му стихосбирка "Крясъкът на пеперудата". Следва една дълга палза траеща десет години докато втората му самостоятелна книга "Жарава за причастие" излиза по книжарниците. Преди три години, след едва четири години ни помен, ни вест Валентин се появява отново с "Приятна свобода". Той е млад, той е жив, той е прекрасен!
Пише невероятно, уверявам ви, че останах очарована от произведенията му, които ги има качени всички до едно (по мои сведения) в интернет. Това е хубаво, можем да му се радваме и през мониторите, но лично аз смятам да закупя поне една от неговите книги. Нека все пак да го удостоим с почести, заслужава го.
Негови снимки може да намерите: тук
Личният му сайт е: http://valentiniordanov.hit.bg/index.html
Там можете да намерите и трите му издадени стихосбирки, а ако се отбиете във Форума ще откриете и произведения, които не са пуснати все още в печат.
Не е кой знае колко известен, но си струва. Хвърлете едно оченце. А за по-мързеливичките или пък тези с ужасен интернет, които едва са влезли тук, а какво остава да отворят друг прозорец, ще пусна няколко от стихотворенията му по-надолу. Тези са едни от любимите ми.

Вътрешна борба
Черен гарван кълве от душата ми,
побеляла от мъдрост и грижи.
Аз го гоня с очите на вятъра,
от умората вече не виждам...
Клюнът остър разкъсва мечтите,
впити ноктите, стискат сърцето
и нагарчат от болка сълзите...
Гарванее ми даже лицето.
Грозен грак вместо думи изплювам,
в мисълта се превръщам на гарван
и забравям в копнеж да танцувам
и чернея, и яростно падам...
Ще се боря! Не искам да бъда
черен камък на бяла постеля.
И макар да съм с гарванска мъдрост,
с пойни птички мечтая да пея...
Научи ме
Научи ме да бъда различен.
Да се вслушвам в съня на щурците
и на вятър, когато приличам,
да не гоня смеха на звездите.
Научи ме да бъда прекрасен.
Бяла приказка в детски представи.
Да съм твоя любовна украса,
дето вечно за теб ще остане...
Научи ме да бъда начало.
Безкрая след мен да повеждам,
все едно, че е времето спряло,
щом във твойте очи се оглеждам.
Научи ме да мога да дишам
със копнежа на твоите мисли...
Като свила смехът да се свлича
и да пада по моите листи...
Научи ме за теб да остана
неподправен, какъвто ме знаеш.
И макар да съм някога рана,
просто искам за мен да мечтаеш..
МАГИЯТА ТЕАТЪР

Прожекторният лъч на тишината
в залата болезнено се впи.
От сцената полъхна нежен вятър.
Завесата - магията разкри
и чудото започна да се случва
пред хилядите блеснали очи.
Дори смъртта, която бе наужким,
повика покъртителни сълзи.
Дочуваше се хлипане, ридане...
Актьорите докосваха сърцата.
Вълшебствата, от него, като рана
бележеше във всеки светлината.
Времето бе сякаш отлетяло
от залата, потънала в безвремие.
Финалът бе житейското начало
на ново философско обобщение.
Аплаузите пареха ръцете,
а огънят, жарава бе в душата.
Едно обикновено представление
разкриваше магията ТЕАТЪР...

СВЕТА НА КНИГИТЕ
Научих се да пиша по вода
и да разливам думи по хартия,
но малко ми се струваше това,
все търсих нови тайни да открия.
Зарових се в незнайни светове
и денонощно пиех, ненаситно.
Бездънно беше книжното море,
а дъното аз исках да достигна.
Познанията трупах, както баба
във скрина вечер дрехите нарежда.
И всичко, що научих, заслужава
да го запазя. Аз се преподреждах.
Приятелите станаха прозрачни.
Очите като устните шептяха.
Мелодии усещах в грозно грачене.
Мечтите като птици полетяха.
И въпреки, че слизах по-дълбоко,
усещах мъка как ме задушава.
Научих за нечувани жестокости.
Да ги разказвам? Те не заслужават!
Тогава аз разбрах, че дълбините
с тайнствата, затягат те капани.
Приятели, разливайте водите...
Хартията, за молива остава...

НОЩЕН СПЕКТАКЪЛ
В стаята, обвита с тишина,
се гонят сенки странни по стените,
мълчи заключената ми врата,
дори са паяжясали ъглите.
Прозорците загадъчно звънят,
но тишината сякаш ги поглъща.
Столовете не могат да заспят
и само с поглед нежно се прегръщат.
Ухае странно, вътре, на звезди.
В ключалката просъсква топъл вятър.
По сцената на моите стени
следя без дъх красивият спектакъл.
Аплаузи от тежките завеси
нови сенки в буен танц разгони...
Луната като зрител се надвеси,
а аз заспах, от театъра доволен...

ЗАЩО, ГОСПОЖО?...
Познаваш ли го оня от екрана,
Госпожо? Беше в твоят клас.
Не знаеше история... Остана...
Сега е в парламентарната ни власт.
Не го познаваш? Вече е охранен,
а беше незначителен на вид.
От партия обаче бе поканен...
Не помни той, че твой е ученик...
Изтрий сълзите. Не плачи, Госпожо,
това са днес "достойните чеда".
Дерат без свян дори по десет кожи,
разтворили бездънната уста.
Знам. Пенсията ти сега не стига
и разхода ти всеки ден расте.
А той, Госпожо, в обектива мига
и мисли пак какво да окраде.
Защо не го научи да обича?
Сега е късно. Той е изтърван.
Върви пред него ти да коленичиш...
Сгрешилият виновен си е сам...

СЮЖЕТ ЗА ФИЛМ
Те се срещат на гара...
Той е лек, неглиже...
Тя не пуши цигари...
Той предлага кафе...
Тя приема свенливо...
Той усмихнат лети...
Тя е Райски красива...
Той от обич гори...
Тя почти е на трийсет...
Той е с бяла коса...
Тя прилича на птица...
Той целува ръка...
Тя не се притеснява...
Той предлага масаж...
Тя надежди не дава...
Той набира кураж...
Тя е лудо щастлива...
Той залага на ход
и със нея се скрива...
Този филм е " ЛЮБОВ!"
За контакти с автора: Skype- ivcho_ssE-mail: val_iordanov@abv.bg
Бих се радвала да чуя мнението ви за произведенията му.