God save the queen

Мъжът стоеше на моста и гледаше отражението си във водите на река Темза. В речното корито се отразяваше образа на мъж, който нямаше тридесет. Беше висок, с бирено коремче и доста излишни килограми, които не личаха толкова заради височината му, с късо подстригана кафява коса, облечен в черен костюм, носещ голям чадър, който стигаше до земята и използваше вместо бастунче. Все пак в Англия често валеше и един чадър под ръка никога не беше излишен. За да е пълно отражението трябва да отбележа и лъснатите до блясък черни обувки и също така спретнатото лъскаво черно куфарче със златна дръжка, на която красиво беше изгравирано с ръкописни букви – адвокат Джон Абърдийн.
Джон продължи да гледа втренчено образа, който го наблюдаваше от водата. Изведнъж точно над главата на образа му изникна една зелена опаковка, която заприлича на пънкарски гребен. Мъжът свъси вежди, сбръчка чело и се изплю злобно във водата, където стоеше неговото лице. Образът се развали, а опаковката продължи надолу по течението. Чу, че Биг Бен отбелязан дванадесет часа и тридесет минути. Беше време да се отправя за кантората си, която въртеше сам. Премина с големи крачки през моста, без да обръща внимание на тълпата, в която се виждаха всякакви хора от японски туристи, през арабски емигранти и стигнем до англичани, които бяха облечени също в костюми. На фона на всички се отличаваше един двуметров и доста слаб мъж, който беше с червен изправен гребен по средата на главата си, а около него падаха различни цветни кичури коса. Пънкарят забеляза адвоката и се насочи към него. На пръв поглед двамата нямаха нищо общо, но както всички знаем животът е необясним и цветнокоското се провикна пред мъжа в черно:
- Ей, Джони, К’во ста’а? Не съм те виждал от бала, човече! К’во е станало с теб? Чух, че си спечелил няколко големи дела?!
Джон не отговори. Само замахна яростно с куфарчето си и удари с всичка сила пънкаря по лицето. След това с бърза крачка се отдалечи от мястото, докато тълпата се струпваше около падналия, от чийто нос течеше обилна струя кръв. Той се изправи и огледа отново тълпата, но този, когото търсеше го нямаше. Двуметровия сви учудено рамене и продължи пътя си като събираше течащата кръв в шепата си.
От другата страна на реката, вече доста далече от мястото на случката, Джон се гневеше и си го изкара на два циганчета, които се опитаха да го пребъркат, но получиха удари от чадъра му.
След това се насочи към високата остъклена сграда, където трябваше да се върне в кантората си и да продължи скучното си монотонно ежедневие.

Джон седна на огромното си кожено кресло, в кантората си на единадесетия етаж. Още беше намръщен като всеки упорит чичко, който бе спечелил няколко важни дела и се беше отдал на заслужено мързелуване и не приемаше сериозни дела. Все пак в банковата си сметка имаше поне една осем цифрена сума и вече не му се занимаваше с нищо, а беше едва на двадесет и седем.
Изведнъж сякаш от нищо лицето му се промени. От намусен чичко се превърна в човек, който е страдал много. Отпусна се в голямото си кресло и буквално се изгуби в него, въпреки че не беше никак малък. Замисли се за нещо, може би за случката днес… Не знам, но погледът му беше така отнесен, сякаш мечтаеше за някакво друго измерение. Въздъхна тежко и дълбоко. Прибра набързо всички документи от бюрото си, струпа ги безразборно в една папка, затвори я и я остави в края на голямото, масивно, махагоново бюро. Въздъхна още веднъж и извади едно малко ключе от джоба на сакото си. С него отвори едно джекмедже на масивната мебел. В него нямаше нищо друго освен една черна, голяма фланелка на която пишеше „Смърт за корпоративните богове!”, един албум от гимназията и един албум на Sex pistols, който беше мистериозно загубил обложката си и на нейно място стоеше тази на албума „In utero” на американската гръндж група “Nirvana”. Джон извади сборника със снимки от гимназията, издуха праха от него и започна да го разглежда. Тук ще ви оставя малко от замисления адвокат и ще ви разведа из кантората му.
Всичко беше разхвърляно. Папки, кутии, листи и дори различни части от счупени телефони се търкаляха по пода и рафтовете на многобройните шкафове. Щорите винаги бяха спуснати, а лампата винаги светеше. Впечатление правеше огромния диван, на който Джон често спеше. Не че си нямаше голямо хубаво имение, но там живееше една лесбийка, на която и го бе предоставил за ползване, стига да се представяше за негова жена пред родителите му и да му беше родила дете, за да каже, че си има и малка дъщеричка. Въпреки това той не беше обратен, а просто нямаше време за гадже, а да не говорим за по-сериозна приятелка. Пред неговия кабинет имаше две по-малки бюра, на които работеха две доста привлекателни секретарки – Ашли и Дженифър, чиято основна работа беше да отклоняват обажданията за Джон, понеже той нямаше желание да говори. И преди да си помислите, че между адвоката и някоя от неговите секретарки има любовна афера и затова е там дивана, ще ви разочаровам, защото той нямаше желание да си разваля отношенията с тях, понеже си вършеха безропотно задълженията и включително му помагаха със запомнянето на важните дати като рождени дни и подобни.
А сега да се върнем на Джон, който бе забил поглед в две снимки една до друга. Едната беше на същия онзи пънкар от по-рано през този ден, който сякаш не се бе променил. Под нея пишеше „Джеф Акрингтън. До неговата стоеше една на друг пънкар. Той беше със голям зелен гребен и дълги разноцветни кичури. Носеше черна фланелка с надпис „Смърт за корпоративните богове” и под неговата снимка пишеше „Джон Абърдийн”. Адвокатът отново въздъхна дълбоко и тежко. Върна се в албума и видя какво бяха написали за тях двамата – „Братята – пънкари”. Бяха толкова близки, но после Джон замина за Харвърд да учи право, където влезе с най-високите оценки, може ли да си представите пънкар да е най-добрия ученик в елитното висше учебно заведение. отново заради родителите си, и така се раздели с най-добрия си приятел. След това годините запрепускаха, косата му от яркозелена стана тъмнокафява и се скъси. Нямаше време за пънк и въпреки че адвокатските му идеи и методи бяха силно повлияни от пънк културата, той беше зарязал този стил.
Но ето че днес отново видя стария си приятел, който беше явно решил да спази клетвата, която си дадоха „Пънкове до гроб!”. Господин Абърдийн отново въздъхна и вдигна слушалката на телефона си. Натисна един от бутоните за бързо набиране. Това беше номера на личния му детектив, който работеше само и единствено за него.
- Ало, Гейб, може ли да ми издириш номера на Джеф Акрингтън.
- Разбира се, господин Абърдийн. – отговори гласът в слушалката и затвори.
Джон се отпусна още повече в креслото си и започна да си спомня за щурите моменти, които имаха, като например един път, когато поляха учителя си по математика с бира, защото се бяха напушили или когато бяха толкова пияни, че се сгромолясаха върху учителката по химия, защото бяха прекалено пияни.
Изведнъж спомените му бяха нарушени от младата му секретарка, която влезе и каза:
- Гейб, ви остави този номер, господин Абърдийн.
- Благодаря ти, Джен. – каза Джон, като взе едно листче от ръката й.
След това започна да набира трескаво букви за един смс. Той гласеше „Teenage angst has paid off well; Now I'm bored and old” както се пееше в песента на Nirvana. Знаеше, че Джеф ще го разбере и зачака отговора. Изведнъж телефона звънна, но не беше смс от Джеф, а телефонно обаждане от скрит номер.

-Мила моя Франи
Сладка и добричка
Как ще клъцне Ази
Твоята главичка. – каза дрезгав глас от другата страна на телефона, като за музикален фон се чуваше плач на малко бебе.
- Какво по дяво… - отвърна Джон, но отсрещната страна затвори.
Изведнъж адвокатът пребледня. Франи или Франсис, както бе истинското име на дъщеричката му, беше най-скъпото за него в този живот и сега, сякаш изляха врящ катран върху него. Не знаеше кой е този, който би посегнал на детето му, но знаеше, че наистина онзи го мрази. Замисли се отново и в мислите му изникна любимият му човек – едно бебе на година и два месеца, което беше одрало неговата кожа, но за сметка на това имаше русата коса и сините очи на майка си, чието име беше Беатрикс, но всички наричаха Беа.
Изведнъж джиесема на Джон започна да вибрира и да съобщава, че е получил смс. Това го стресна и извади от транса, в който бе изпаднал, мислейки се за малката си дъщеричка. Беше от Джеф. Имаше следното съдържание:
„Разбирам, но знам, че Джон все още „smells like teen spirit”. Да се видим утре в старата бирария?”.
Господин Абърдийн изпрати набързо утвърдителен смс и след това излетя със скоростта на гепард от стаята. Трябва да отбележим, че за човек висок метър осемдесет и два и тежащ деветдесет килограма, Джон бе доста бърз. За по малко от минута преодоля всички стълби от единадесетия етаж до подземния гараж, където влезе в Астън Мартин-а си и с доста бърза скорост, заради която получи поне десет глоби стигна до имението си извън Лондон. Но докато той форсираше из улиците на английската столица, натискайки педала до краен предел, ще ви запозная с двете му секретарки – Ашли и Дженифър.
Ашли беше висока метър и седемдесет с дълга права руса коса, която имаше само един черен кичур от лявата страна на нейното лице. Тя, както и Дженифър, беше умна и забавна, с приятен глас и изпълняваше стриктно заповедите на шефа си, но това бе обяснимо, защото наистина получаваха доста тлъсти пачки и може би бяха сред най-добре платените секретарки в целия Лондон, защото Джон наистина се нуждаеше от човек, който безусловно да отклонява всички телефонни повиквания, които валяха към човека, определян като най-добрия адвокат в цялото Обединено Кралство. За разлика от Ашли обаче беше едва метър шестдесет и пет и беше с къса до раменете права червена коса. За тях двете се носеха големи слухове, че били любовници на шефа си, но това не беше вярно, но все пак трябваше да отбележим, че и двете го намираха за забележителен мъж, но Джон нямаше намерение, а може би нямаше усет, за да ги забележи. Но той и не искаше. Просто нямаше време за приятелка.
А сега да се върнем на господин Абърдийн, който остави колата си пред входа, влетя през масивната дъбова врата, като буквално я разби на части. Набързо взе няколкото етажа, които деляха входното помещение и спалнята на малката Франсис. Видя, че бебенцето си спеше спокойно и сякаш получи глътка вода след дълго жадуване. Наведе се и я целуна леко по челото. Тя не се събуди, а само леко си завъртя главата от едната страна на другата. Джон се усмихна за първи път през този ден. След това взе малкото момиченце в ръцете си, а то продължаваше сладко да си дремва, сякаш знаеше, че е в най-сигурните ръце на света. Адвокатът слезе отново до долу и натисна бутона на пожарната система, като излезе навън, за да не се събуди Франи. Прислугата заедно с Бея и гаджето й Джоуди слезе в антрето, където ги чакаше младия господин Абърдийн с бебето в ръце.
- Искам да приберете всичко, защото ще се местим в Абърдийн при родителите ми. А и Беа постарай се с Джоуди да не будите подозрение, все пак нашите не знаят, че си обратна.
Настана шум, всички гледаха объркано и мърмореха за страната приумица на шефа си, но сметнаха, че щом плаща не трябва да има проблеми, а и щеше да има още прислуга, която да им помага все пак родителите му бяха поне милиардери.
Джон остави спящата Франсис на Беа и след това се отправи към някоя бирария, където можеше да се напие и да забрави проблемите си.

Джон стоеше на бара и пиеше двадесета половинлитрова халба с бира, а около него се търкаляха и няколко шишета от вино. Не беше все още пиян, тъй като носеше на много алкохол, но целия беше почервенял и едва държеше главата си изправена. Мислеше за Франи, за Беа, за всичко. Вратовръзката му от много време беше развързана, а дрехите намачкани. Обувките му вече не бяха лъснати до блясък, а от куфара дори нямаше и помен.
Изведнъж в заведението влязоха трима пънкаря. Бяха две момчета и едно момиче. Имаха пъстроцветни коси и тримата бяха с черни фланелки с надпис „God save the queen”. Никой в заведението не им обърна внимание, но какво да се очаква от пияници. Пък и пънкарите бяха често явление тук. Те се насочиха към бара и седнаха около Джон.
Едното момче беше пълничко, но и доста високо и се казваше Тък. Чернокос(сега цветнокос), обичащ да похапва и много верен приятел – това накратко беше Тък. Той беше учил в едно християнско училище за свещеник, но избяга, защото харесваше пънка и сега живееше в чакалнята на гарата.
Другото момче беше същинска клечка и също имаше завидна морска височина, но все пак беше по-нисък от Тък, а и се казваше Макс. Рус(сега цветнокос), изключително атлетичен и умен – накратко мога да кажа за Макс. Той беше пък сирак и израснал в едно и също сиропиталище заедно с момичето, което се казваше Вероника. Той я харесваше и то доста, да не кажа, че бе влюбен до уши в нея, но никога не бе събрал смелост да й го каже.
А Вероника беше също много слаба и висока колкото Макс, умна и атлетична като него, въобще беше неговото копие в пола. Тя също беше много хлътнала по него, но беше романтичка и чакаше той да направи първата стъпка. Така се чакаха още от деца и досега не се бяха решили, а времето летеше.
И тримата бяха пълнолетни и явно имаха някаква идея за разговора си с Джон.Пръв започна Тък:
- Господин Абърдийн, за нас е голяма чест да се срещнем с човека, създал плана “God save the queen”.
Джон гледаше неразбиращо.
- Бих ме искали да ви помолим за помощ в осъществяването на плана, за който Джеф ни разказа.
При споменаването на Джеф в очите на Джон блесна голяма искра. Хвана една от празните бутилки с вино, счупи я в тезгяха и насочи наострената част към тримата.
- Нехранимайковци, махайте се от тук! Не знам за какво говорите, но явно ме бъркате с някой друг! – каза той, фъфлейки.
След това стана и каза:
- Аз се махам, като вие не се махате! Барман, утре ще дойда платя.
След това излезе, клатейки се и спъвайки се във всичко възможно, докато излезе. Качи се в колата си и отпраши към празния си офис. По пътя обаче за съжаление се блъсна, както караше с двеста километра в час в една стена.
И преди да си помислите, че нашата история свършва тук, ще ви разочаровам, защото той оцеля.
Точно преди да се блъсне колата, той успя да падне, като доста се нарани, но стана и само вметна вяло:
- Е, явно ще вървя пеша.

Джон стоеше в кабинета си, както винаги. Стрелките на часовника бяха в такова положение, че господин Абърдийн ги оприличаваше на жена с неприлично разкрачени крака. Главата, както и тялото, го боляха след снощния запой, а и трябва да добавим, че беше доста ядосан. Първото и по-маловажно нещо беше, че Астън Мартин-а му бе потрошен, но за него това беше нещо лесно поправимо, имаше пари – щеше да си купи нов. Второто и по-голямо нещо, което го ядосваше беше, че Джеф вярваше на някогашната му младежка идея и даже имаше симпатизанти.
Планът “God save the queen”, измислен от Джон Абърдийн на шестнадесет години, който целеше да влязат първите анархисти в английският парламент, като в горната камара със сигурност щяха да са адвоката и Джеф Акрингтън, защото все пак произхождаха от семейства на лордове, макар и Джеф да беше оставен без наследство, докато не се промени. Според плана трябваше да се съберат всички пънкари, да основат партия, след това да влязат в парламента и да изберат Джеф и Джон за по-високата камара.
С влизането му в Харвард желанието му за изпълнение на този план се скъсяваше, така както и косата – на третата година вече беше почти нула номер.
Сега Джон стоеше и се ядосваше на всички и всичко. Каза на Дженифър и Ашли да си ходят и че този ден им е свободен. След това тегли една сочна майна на Гейб, след като детективът каза, че в страна няма легално човек, който се казва Ази или името му да съдържа тези три букви и да може да е замесен в нещо с Джон. След това се развика и на Джоуди по телефона, която му каза, че Беа е болна и трябва да се върне в имението им в околностите в Лондон. Разкрещя се и на Беа, че не можело да оставя Франсис без надзор. И накрая едва се успокои, като чу гласа на малката Франи, която каза:
- Тата, к’о п’а’иш?
Вече беше късен следобед и Джон изкарваше всичките си чувства на PSP-то си, докато играеше някаква игра. За да е сигурен, че няма да се разболее малката му дъщеричка, беше наредил майка му да поеме грижите за нея. Така унесен в уталожване на гневът си, Джон забрави реалността и наистина се стресна, когато телефона му започна да вибрира, защото получи смс. Беше от Джеф и гласеше „Да не забравиш днес в 20:00 в старата бирария!”. От стряскането Джон изтърва конзолата си и тя се счупи в мраморния под на кабинета му. Тегли една сочна майна на Джеф и влезе в ebay, за да си купи ново PSP. Докато разглеждаше моделите, телефона му звънна. Въпреки че изрично беше казал на секретарките си да кажат на всички негови клиенти или потенциални такива, че е на почивка и го няма някой отново звънеше. Джон реши да вдигне, защото можеше да е нещо спешно.
- Значи се опитваш да ги скриеш в Абърдийн? Няма да ти помогне, господин Абърдийн. – каза същия дрезгав глас от миналия ден.
Пред Джон да успее да каже „Да ти е*а п**ката ма*на неприятна, кой си ти, по дяволите!” Другата страна вече беше затворила. Джон този път не беше стреснат, както предния. Знаеше, че онзи не се е явявал в имението на родителите му, защото там имаше стабилна охрана, а и беше чул вече Франи и включително беше променил стаята й и от спалнята за гости, тя се беше озовала в някогашната му детска стая, която беше точно до тази на родителите му. Затова сега само изсумтя, когато затвори и се приготви да тръгва, защото му предстоеше поне около час каране, а сега особено щеше да му е неприятно да кара, защото мразеше да се вози в бентли-то си.
Беше точно 19:30 и Джон стоеше на същия стол в същата окаяна, долнопробна, бирария от вчера. Вътре беше пълно с пияници и миризмата не беше никак приятна за хората, които влизаха от чистия въздух навън. Господин Абърдийн обаче беше свикнал с нея. След като си плати сметката от предната вечер, си поръча една халба бира. Седна на същия стол на бара от вчера и отпи здрава глътка от пивото.
След около половин час се появи и Джеф. Той поздрави всички в бара, сякаш са му стари приятели, но той харесваше всички пияници. Това може би се дължеше на факта, че и той като млад често залиташе към спиртните напитки и често прекаляваше. Насочи се към Джон, но изненадващо адвокатът му хвърли халбата си към главата му, където и се счупи. Джеф беше закален като млад да чупи разни неща с главата, така че сега само леко се замая, но от главата му не потече дори и струйка кръв.
- Ти си уникален олигофрен! – изкрещя Джон.
След това метна петдесет паунда на бара, за да плати щетите. Излезе и се метна в колата си и се отправи към Абърдийн, където искаше да събере мислите си и да се откъсне от проблемите си, играейки си с Франи. Още преди да напусне Лондон, обаче получи следния смс от Джеф:
„Хайде, де! Това е само една партия, без обвързване, без ангажименти! (Е, само малко).”
След него последва и още един:
„Моля те, моля те, моля те! Трябваш ни само за представително лице!”
Прочитайки двата смс-а, Джон въздъхна няколко пъти, изхвърли мобилния си през прозореца на колата, така че да се разбие на хиляди малки части и се отклони от пътя за Абърдийн. Насочи се към празното си имение, където искаше да се види с Беа и да поговорят.