Малкото момченце стоеше в ъгъла до стената на двора на детската градина и потискаше гнева си. Естествено то не знаеш това, а просто разтъркваше очите си с юмручета, защото не искаше да заплаче. За пореден път щеше да е лошият в игрите. Искаше поне веднъж да е звездният пауър рейнджър или Индиана Джоунс, а защо не дори и героят на всички, но това бяха само мечтите му. Сега трябваше отново да е лошият, когото рейнджърите ще убият и дори да знаеше, че може да победи и използва шанса си, те просто щяха да набият и да кажат, че както във филмчето, така и тук рейнджърите винаги печелят…
Но всички знаем, че животът е малко по различен и там по-умният печели, а откровено казано момченцето беше най-умно или поне по-умно от предводителя на звездните рейнджъри, богаташкото синче, което командваше тълпата и се мислеше за най-добър във всичко, макар и да не е. Но животът в бъдеще щеше да им го покаже това.
Ето че играта започна и рейнджърите бяха притиснали до стената анти-героят, но… Злият знаеше как да се измъкне. Използва парализа и ги уби, но всички знаем, че филмчето не може да има лош край, както и играта също.
- Победих ви, победих ви.! – каза доволно малкото момченце.
- Ти измами! – викна богаташчето. – Хванете го!
Изведнъж групата рейнджъри скочи върху момченцето и започна да го бие. Прахолякът се вдигна. Картината приличаше на следнто нещо: сякаш глутница овчарски псета атакуваха вълкът-единак, защото беше нападнал най-тлъстата овчица от стадото. Момченцето се защитаваше, колкото може, но и този път щяха да го набият. Дали? Не! То нямаше да го позволи. Започна да мята ръце и крака и отблъсна нападателите. Инстинктивно атакува водачът им – богаташчето. Приятелчетата му, които го имаха за най-силен не очакваха, че падналото лошо дете ще го атакува, но сметнаха, че лидерът ще се справи, защото все пак е пауър рейнджър. Но… Малкото момченце започна да налага със силни за своето крехко телце юмруци единственото нещо, което не можеше да търпи в своя безгрижен и лек детски живот. Насабра се тълпа от деца.
Изведнъж от носа на поваленото момченце рукна кръв. За първи път в съзнателния си живот някои виждаха кръв, но за всички бе непонятно как човек може да разкървави друг човек. Освен това чудо се случи и още едно, което щеше да изиграе голяма роля в живота на малкото момченце – наказаха го.
Дойдоха учителките и разтърваха малката свада. Наказаха естествено нашия анти-герой, защото бе докоснал, че дори и разкървавил ценният малък богаташ, чийто баща спонсорираше щедро детската градина. Цял ден стоеше той стоически с вдигнати ръце, пропускайки обяда, следобедната закуска и дори обедният сън, а да не говорим за следобедната игра в двора. За първи път в живота си малкото момченце изпита лишение. Стомахът му напразно му напомняше, че е гладен, докато то гледаше как другите деца лакомо нагъват вкусният топъл обяд, а след това и намазаната с пастет филия за закуска, която то толкова обичаше, а след това най го заболя, когато не можеше да се притече като рицар на своята любима дама, защото богаташчето дразнеше и удряше най-добрата му приятелка.
Ето че дойде и края на този така омразен за анти-героят. Баща му дойде да го вземе и той се оплака за наказанието си, но учителките излъгаха, че всичко се е случило в главата му, която имаше доста развинтена фантазия.
От този ден нататък децата не спряха да го обиждат по нареждане на богаташчето викаха му демон, вампир, магьосник, върколак, а по-късно и нещастник, копеле, гей, педераст и други думи свързани с неприличната част на нашият речник.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Младежът стоеше в тоалетната на кварталното пропаднало заведение. Тъкмо беше наплискал лицето си с вода и капките си личаха ясно на леката светлина, идваща от малката крушка на тавана.. Вонята на тоалетната го караше да свива носа си. Гледаше се в огледалото над мивката и мразеше лицето, което го гледа от двойната брадичка до цветният гребен, който стоеше на главата му, със своите зелени, червени и жълти краски. Ядоса се. Вдигна ръка и със всичка сила удари стъклото. То се счупи, образът си остана, но вече беше потрошен на парченца и лицето се размазваше. Бинтът завързан над пръстите му почервеня. Той не му обърна внимание. Едно момиче на неговата възраст се приближи зад гърба му и му каза:
- Не е нужно да го правиш!
- Наложително е! – каза студено той.
Тя се приближи до него. Сложи ръце на раменете му, а той наведе главата си така, че да опрат двете чела.
- Обещай ми, че ще си винаги до мен, каквото и да става! – каза той, но гласът му не бе твърд, както той искаше, а беше слаб и немощен като на старец, изминал своят земен път.
- Винаги! – каза тя сигурно, меко, нежно, твърдо и същевременно с такава доза любов, каквато една сестра дава на брат си, въпреки че те просто бяха най-добри приятели.
По вратата се чу удряне.
- Трябва да тръгвам, те са тук. – каза решително момчето, като взе облегната до стената бухалка.
- Можеш ли да им вярваш? – попита момичето. – Да не се разбягат, като дойдат куките?
- Всички го правим! – каза момчето и се усмихна плахо, сякаш не знаеше дали е правилно, насочвайки се към вратата.
- Запомни, че той е като змия и е способен на всякаква отрова само и само да ти попречи! – каза тя плахо, сякаш никога повече няма да го види.
- Спокойно, аз съм демон. – каза момчето и се засмя може би за последен път.
Пред вратата го чакаха трима младежи с прически подобни на неговата. Подадоха му една неумело свита цигара и той си дръпна мощно. Тревата озлоби погледа му, който и без това си беше доста злобен, а димът от джойнта зачерви очите му. „Истински демон” – биха си помислили хората. Цялата групичка имаше бухалки, боксове и вериги. Бързо цигарата обиколи четирите усти. Когато за втори път се върна при младежът, излязъл от тоалетната, той си дръпна смело и хвърли цигарата на земята. Четиримата излязоха от заведението и се запромъкваха като сенки към мястото, където трябваше да отидат.
Там стоеше един младеж на тяхната възраст може би. Беше облечен в маркови дрехи – бели маратонки, бяло яке, бял панталон и розова тениска – типичен богаташки син. При видът му „демонът” пусна бухалката и се засили със всички сили към богаташът и му разби с бокс устата.
В този момент, сякаш от нищо се появиха две патрулки. Хайката пънкари се разбяга освен нападателя. Той беше приклещен като вълк-единак от псета, бранещи най-тлъстата овца в стадото. По лицето на богаташа се четеше злобно задоволство. Пънкарят скочи на един от полицаите и започна да го удря, но друг полицай го удари в гръб с палката си, като уцели и коляното. Коленната става го заболя неописуемо.
Пънкарят си пое дъх и се втурна във входа на блокът, до който бяха. Полицаите тръгнаха след него и той знаеше това. Между първият и приземният етаж излезе на терасата, на която се излизаше от стълбището. Видя, че целта му е долу. Усети прилив на такава сила, каквато и боговете не вдъхваха на героите от троянската война,
и скочи, като още от въздуха започна да го налага с мощни юмруци. При падането удари лошо коленете си и болката се увеличи. Полицаите осъзнаха, че са за зелен хайвер, когато излязоха на покрива и хукнаха надолу. Пънкарят усети това и стана от тялото на богаташа, чието лице беше окървавено.
Младежът с бокса започна да бяга през глава, като избираше трудно проходими места. Полицаите бяха по петите му и не го изпускаха от поглед. След няколко часово бягане пънкарят беше на кръстопът. Единият път, водеше към домът му, а другият – към дома на най-добрият му приятел.
Тогава му хрумна нещо. Продължи да бяга настрани през горичката, която бе обрасла в храсти и дървета, които в тъмнината той оприличаваше на доста странни неща и постоянно се притесняваше да не се натъкне на някой полицай. За тяхно съжаление и негово облекчение те не сметнаха за нужно да го гонят през храсталаците.
Пънкарят продължаваше да бяга с все сили към една къща. Вмъкна се ловко в двора без дори и кучето, завързано и спящото в своята къщичка до входната врата да го чуе. Той извади мобилният си телефон и бързо написа смс. Един прозорец на втория етаж светна. На прозореца се показа същото онова момиче от тоалетната, но като че ли сега изглеждаше по-красива без грим на лунна светлина, идваща от пълната и кръгла като сребърник месечина.
- Скрий ме. – простена младежът с последни усилия.
Само след секунди входната врата се отвори, а на нея с изпито лице по пижама стоеше девойката с очи, подути от сълзи.
- Обещай ми, че никога повече не ще пророниш сълза за мен дори и на погребението ми. – каза твърдо момчето, като минаваше покрай нея.
Тя нищо не отговори. Затвори само тихо вратата. Двамата се качиха в стаята, където светеше. Цяла нощ той лежа, облегнат върху нея, а тя го галеше по главата. Не говореха. Сякаш всичко, което имаха за казване, беше казано. Двамата стояха там като статуи, като дете и майка, която му дава сили, като брат и сестра, която ми казва колко лош е бил и че въпреки това му прощава.
Слънцето започна да изгрява. Идваше новият ден…
* - Моята война
П.П. Не се стърпях и поустнах любимия си мой разказ тук, защото искам да чуя критиката и да го направя перфектен. Надявам се на много коментари, защото наистина този разказ означава много за мен.
Заглавие: Mein Krieg* 
Чет Юли 29, 2010 3:54 am
