Госпожица Куентър

Първа глава

Силен рев, сякаш от див звяр разтърси гробната тишина, налегнала над спящия Лондон. В една малка, затънтена уличка, една жена скочи от балдахиненото легло в къщата си и хукна, като се оглеждаше предпазливо, към центъра на огромния град. Изведнъж се спря и издаде същия странен рев, с помощта на изкарана от джоба й необичаина свирка.мигновенно й одвърна същия звук. Озърна се и продължи с бърза крачка напред. Спря отново по средата на голям площад, осветен от уличните лампи и тихо промълви:

-Нямам излишно време, че да губя час, за да стигна пеша до там.

След това изречение щракна с пръсти и изчезна от празния площад. След по малко от десет секунди краката й се долепиха до твърда земя. Жената се огледа и впери поглед в порутената къща пред нея.Беше се озовала на съвсем друго място. От покрива липсваха керемиди, прозорците бяха изпочупени, а стените бяха започнали да се рушат. Дълбока въздишка излезе от устата на жената и тя се приближи, към постройката. Почука на разхлабената врата и от вътре й отвърна тайнствен, зловещ глас:

-Кой си ти?

-Аз съм Розали Куентър.- със спокоен тон каза Розали.

Вратата се отвори и госпожица Куентър уверено прекрачи прага на къщата. Пред нея стоеше висок,тъмнокож мъж, облечен със дълги панталони, хванати с въже, за да не му се изхлузват. Мъжът целуна ръката на Розали и я покани да влезе вътре. Жената влезе в една стая, която в сравнение от външния вид на къщата изглеждаше уютна и подредена- по средата имаше кръгла, кафява маса, около която имаше меки кресла, а стените бяха боядисани в бледо жълто. Куентър се настани на едно от креслата, а мъжът седна срещу нея.

-Е, уважаема госпожице Куентър, какво ви води насам в този късен час?- с ласкателен глас започна момъкът.

-Чух зовът ви Антонио и веднага се отзовах.- със спокойна нотка в гласа, отвърна Розали.

Изведнъж Антонио се изправи и се приближи до Розали. Явно забравил всичките подмазвания и темо подобни неща. Чернокожия въздъхна и прошепна в ухото на притихналата жена:

- Не съм те виждал от три години Розали... липсваше ми.

След това огледа от горе до долу госпожицата- косата й бе чуплива, черна и дълга до раменете. Очите й бяха също черни- като нощта. устните й-хем дебели, хем тънки разкриваха прекрасни бели зъби.Беше на двадесет години. Роза впери черните си очи право в чернокожия и въздъхна тежко.

-Кажи ми какво се случи през последните три години, Роза! Хайде имаме време, говори.- рече Антонио и се настани точно до жената.

Тя се облегна на креслото и започна да обяснява:

-Щом замина се наложи аз да управлявам твойте хора, но те не ме слушаха и избягаха. Незнаино защо семейството ми вече не искаше да остана в дома ми и ме накараха да се преместя в една затънтена къща, в Лондон. После пък загубих без да знам защо приятелите си....мисля, че това е защото някой им е казал нещо лошо или... незнам...

Розали млъкна и започна да диша и издиша, сякаш се успокояваше.Да тя наистина използваше този метод, за да запази спокойствие. Антонио сложи ръка на рамото й и тихо промърмори:

-Трябваше просто да предпазиш хората ми, само това. Сега сме само двамата значи.- последва дълга, разочарована въздишка.

Куентър се изправи и викна:

-Искаш да кажеш, че вината е... моя?! Кой ме накара да стана част от тази игра Антонио?Кой?! Ти!

След, като каза това жената хукна право към изходната врата. Антонио скочи на крака и тръгна след нея. Излезе от стаята и хукна навън. Видя Розали да стой до едно дърво и да гледа небето, като едва сдържаше ядните си сълзи.

-Роза, не исках да те убидя! Хайде идвай да довършим рагзовора си.- изкрещя чернокожия и се приближи до нея.

В отговор Розали му хвърли яростен поглед и щракна с пръсти. Мигновенно изчезна от това място, като остави Антонио да седи сам. Мъжът прошепна нещо, неясно и с бърза крака влезе в порутената къша, като тръшна вратата след себе си.

Втора глава

Силни гръмотевици раздираха мрачното небе. Слънцето дори й не се опитваше да пробие черните, зловещи облаци, който изхвърляха едър дъжд над Лондон.Един възрастен мъж тичаше право към мъничката къща, която бе построена на една крайна, затънтена уличка.Мъжът се пъхна под лекото навесче и звънна на звънеца.След минута вратата се отвори и навън се показа млада жена.

-Татко.- извика Розали, а именно онази млада жена.

Тя понечи да прегърне господина, но той я спря. Роза вдигна въпросително вежди и го огледа.Господинът бе около петдесет годишен, с побеляла от възрастта коса и черни очи.

-Татко... какво търсиш тук?- тихо промърмори Куентър.

Жената стоеше и гледаше баща си право в очите, но лицето му излъчваше смутеност и безразличие, но и малко щастие.След пет минути гробно мълчание бащата се склони да проговори:

-Дойдох, за да поговорим Розали.

Роза го хвана за ръката и го подкани да влезе вътре.Двамата се настаниха на един твърд диван и Розали промълви:

-Е, казвай.

Мъжът въздъхна тежко, огледа дъщеря си и бавно, като доста запецваше , започна да говори:

-Дойдох най-вече заради майка ти.... Откакто те изгоних все е тъжна и се обвинява.Предлагам една оферта...Ще те приемем отново в дома си, само ако ми обещаеш, че онзи мъж повече няма нищо общо с теб и със семейството ти и че няма и да има... също така и че ще работиш.

Той млъкна. Плаха надежда започна да се чете в очите и на двамата.Роза все още стоеше и мълчаше.Явно обмисляше предложението.Тя въздъхна и се изправи. Започна да крачи нервно из стаята, като бе вперила поглед в ламинирания под.След минутка-две вдигна очи и каза, като нотка вълнение се долавяше в гласа й:

-Обещавам.Няма нищо общо.Прибирам се.

След тези кратки зиречения Куентър целуна ръка на баща си.Изведнъж звън угласи помещението.Някой звънеше на входната врата.Розали стана и тръгна да отвори.Хвана дръжката на вратата и я натисна. На прага стоеше... Антонио. Да отва беше Антонио, но преобразен- беше облечен в елегантен, черен костюм, вратовръзка и излъскани до блясък обувки.Роза стоеше и не помръдваше, а Антонио се усмихваше ласкателно.

-Розали какво става хайде идвай.-извика баща й.

Жената бе като ударена от гръм. Осъзна, че ако татко й види Антонио щеше отново да я изостави.Тя отметна черната си коса, пое си дълбоко дъх и извика:

-Идвам татко.

Надяваше се, че Антонио ще разбере, че няма как д авлезе и ще си тръгне, но това бе напразна надежда. мъжът просто се промуши в коридора и тръгна към стаята, където седеше господина.Роза се опита да го спре, но не успя. Чернокожият влетя в помещението и спря, като замръзен. Господин Куентър скочи на крака и започна да хвърля погледи ту към детето си, ту към мъжа.

-Роза, вчера не исках да те обидя. Не се обиждай толкова лесно.Нека отново бъдем добри съюзници и дори нещо поече.- обърна се към Розали, Антонио, след като се съвзе.

Възрастния мъж се приближи до жената и я хвана за ръката, като промърмори:

-Нямал нищо общо, така ли?!- след миг мърморенето се превърна във викане.-А вие сте се виждали! Забрави да се върнеш вкъщи Розали!

В очите на госпожица Куентър избиха сълзи.Случи се най-лошото. Или поне така тя си мислеше.Антонио гледаше цялата тази ситуация и накрая все пак се реши да се намеси.Отскубна Розали от баща й, хвана я здраво за ръката и хукна навън, като остави ядосания и същевременно объркания господин Куентър сам в къщата.

Трета глава

-Появи се в най-лошия момент!Защо дойде?!Откакто се пъхна в живота ми всичко стана ад!Остави ме веднага!Прибирам се и ще оправя кашата, която ти забърка.-гласът на Розали се смесваше с грохотът на копитата и шепотът на вятъра.

Един снежнобял кон раздираше тревата и растения.На него яздеха двама души- мъж и жена, по-точно Розали и Антонио. Мъжът бе с безразлично изражение на лицето, а жената бе ядосана, натъжена и объркана, едновременно.Косата й се вееше а черните й очи с еопитваха да различат пътя, по който минаваше коня, но напразно, тъй каот той се движеше с пълна скорост.

-Искам да се върна!Остави ме.-отново извика с цяло гърло Куентър.

-Ако искаш скачай от коня.- отговори Антонио, който дърпаше юздите.

Роза сведе глава и се разплака.Изяведнъж залитна и се залови здраво за блузата на чернокожия, за да не падне. Успя да си възвърне позицията и се залови здраво за дрехата на Антонио.Сълзите й все още текаха, но тя се съвзе и почти ги спря.Тежка въздишка се истръгна от гърдите на младата жена.Тя се упря на гърба на Антонио и промълви:

-Добре, Антонио къде ме водиш?Отвлече ли ме или не?!По дяволите кажи ми най-накрая!

Розали изведнъж побесня.Наистина си изпусна нервите.Хвана Антонио за ръката и се опита да го избута, но той се задържа. Жената, напълно побесняла се докопа до юздата.Тъкмо се канеше да спре коня, когато животното потплашено се вдигна на задните си крака и започна да се мята бясно.Така след миг чернокожия и Роза полетяха назад.Антонио, който между другото не беше само силен, ами и ловък успя да се хване за един надвиснал над тях клон и се задържа на него.А Куентър хфръкна назад и се заби в един дебел стълп на вековно дърво.Тя мигновенно изгуби съзнание. Антонио изчака няколко минути, след което скочи на земята.Чу звучно съскане.Погледна на долу и съзря една дълга змия.

-Ето какво е подплашило коня.-промърмори на себе си мъжа.

Той хвана змията с помощта на две пръчки и я хвърли надалеч, заедно с клоните.Бързо се обърна и тръгна към припадналата дама. Приближи се до нея и я повдина.Имаше доста синини и явно много силно си бе ударила главата в дървото, защото имаше огромна цицина.Антонио вдигна на ръце жената и я положи на една суха трева.Огледа главата й и я изми с вода от манерката си.

-Ще се оправи.-обяви чернокожия.

След това той се изправи и набра някакви растения от другия край на пътеката, като внимателно оглеждаше земята.

* * *

Цяла нощ мъжът се грижеше за Розали.Сутринта към шест часа, точно когато лсънцеот се показваше на хоризонта Роза отвори очи. Прокара ръка по косата си и напипа цицината.Огледа се объркано.

-Какво се е случило?-простена тя.

Надигна се и забеляза, че до едно дърво с голяма корона лежеше Антонио.Госпожицата понечи да се изправи но не успя.Облегна се назад и въздъхна.На крака си имаше рана, която за щастие започваше да хваща коричка и да заздравява.Куентър си пое от свежия въздух и извика:

-Антонио!

Тъмнокожият на секундата скочи на крака и отиде при нея.Погледна я разтревожено, с досега не виждана нежност и загриженост в очите.Той въздъхна тежко,преглътна и попита:

-Как си Роза?

-Какво се е случило?- в отговор каза тя.

Антонио въздъхна и се огледа.Няколко минути двамата мълчаха и се гледаха право в очите. Накрая той рече:

-Падна от коня...-той замълча за миг, но след това продължи.-Конят бе подплашен от една змия и ни изхвъли от седлото.Аз успях да се заловя за един здрав клон, но ти падна назад и се заби в това дърво.Беше припаднала.Аз скочих на земята, махнах змията и се захванах да ти помогна.- завърши мъжът.

Розали го гледаше и мълчеше. Осъзна, че той й е помогнал. Сведе надолу глава и тихо промълви:

-Значи ти си ме спасил?

-Еми да.-скромно отвърна Антонио.

Изведнъж Роза осъзна чуствата си към Антонио.Хем му бе ядосана, хем благодарна, а на всичкото отгоре усещаше странно чуство . Всичко бе объркано , но тя се престраши да направи това, което искаше сърцето й.Вдигна глава и долепи устни до неговите.

Четвърта глава

-Осъзна ли какво правим?-мъжкия глас разтърси неловката, зловеща тишина.

Под едно голямо, вековно дърво седяха мъж и жена, Розали и Антонио. Жената въздъхна тежко и погледна Антонио. Стояха така цели пет минути, като се гледаха право в очите през цялото време.Накрая Роза се реши да проговори.

-Да целунахме се.- тонът й бе твърд и безразличен.

Чернокожият свъси вежди, сякаш не бе съгласен с изреченото изречение.

-Ти ме целуна.- обяви той и се усмихна дяволски.

Изведнъж Куентър скочи на крака и хукна накъдето й видяха очите. Антонио бързо се осъзна и тръгна след нея. Настигна я доста бързо и я хвана за ръката, като я погледна ядосано. Розали се натъжи и въздъхна. Опита се да се отскубне от Антонио, но напразно, защото той бе силен мъж и я държеше здраво. Накрая жената се отчая.

-Къде си мислиш, че ходиш?-изсъска чернокожия и я погледна в очите.

Розали помисли за момент и се усмихна тайнствено. Това не убягна от острия поглед на мъжа и той я хвана и за другата ръка.Гробно мълчание превзе ситуацията за две-три мунити. Двамата се гледаха ядосано. Накрая Куентър проговори:

-Добре, добре хвана ме. Бях решила да хукна обратно и с енадявах да срещна някакви хора, които да ме върнат у дома или пък да намеря кон.- тя млъкна и тежка въздишка се изтръгна от гърдите й.-Но ти ме настигна и ме спря. Дано си доволен, аз мислех че ще се разберем и ще сме щастливи..Поне ми разкрии къде ме водеше!- довърши тя и тупна на студената земя.

Антонио седеше и я гледаше с отворена уста. Без да се осъзнава той пусна ръката й. Розали това й чакаше.Беше се сетила за магията. За нейната мила и добра магия, която доста пъти я бе спасявала.Вдигна ръка и тъкмо щеше да щракне с пръсти, когато се чу страшно съскане. Антонио се сепна, хвана Роза за ръка и избяга настрани.На земята, където преди миг бе седяла тя лазеше змия. Чернокожият бе успял да се съвземе навреме и да спаси Куентър. Двамата се качиха на едно дърво и се скриха в клоните му, защото Антонио каза, че змийте не са единствената опастност. Чернокожият разпъди тишината, която до преди миг бе нарушавана само то звуците на животните в тази гора.

-Знам как искаше да ми избягаш.-промълви той и хвана Роза за ръката.

Розали се притесни, но бързо реши да действа. Вдигна ръка и щракна с пръсти.Изведнъж изчезна от мястото, но не сама. Антонио се бе пренесъл с нея, защото я държеше на ръката. "По дяволите..." помисли си госпожицата и въздъхна тежко. Е поне си беше у дома.Огледа се.Да беше вкъщи, но какво се бе случило с тази къща? Мебелите бяха съборени, чашите и чиниите счупени... общо взето къщата бе разрушена. Чернооката се разплака и седна на земята около счупените и разхвърлени предмети, като закри очи с изподраните си от катерене и тръни, ръце. Антонио я гледаше няколко минути с безразличен поглед.

-Баща ти е бил.-обяви след миг той.

Роза вдигна глава и го погледна. Беше цялата в сълзи. Изведнъж чернокожият се разчуства и с енатъжи. Хвана Розали за едната ръка и я изправи. Тя все още ридаеше. Подпря я на една ръка и я сложи да седне на един единствен останал здрав, стол.

-Нямам семейство!Нямам къща!Нямам нищо!- извика отчаяно Куентър.

Антонио прехапа устни. Нещо ставаше в сърцето му. Сякаш в неог гореше огън. Прийска му се да я пегърне и отеши, но незнаеше дали трябва, и дали може. Накрая взе решение и послуша сърцето си. Приближи се до Роза и я прегърна. Тя не се отдръпна, а положи глава на рамото му.Беше... съсипана. Чустваше, че вече няма да никаква надежда да се сдобри със семейството си.

-Розали Куентър, имаш нещо.- започна с твърд, но нежен тон мъжът.-Имаш мен. Може и да ме мразиш, но аз съм ти приятел... преживели сме много неща заедно Роза. През тези три години, докато не бях при теб, нямаше и ден в, който да не мисля за моята Роза... за теб.- вече бе останала само нежност в гласа му.

Красавицата вдигна глава и погледна Антонио. Отново изпита онова странно чуство, което най-нахално избута яростта.

-Оу... ами и аз мислех за теб... тревожех се Анти...- щом чу галеното име чернокожият трепна.- Аз... благодаря ти... само че сега съм бездомна. Нямам застраховка, за да платя щетите и най-добре ще е да се изнеса, но няма къде да отида.- завърши Куентър.

Антонио не отговори цели няколко минути.Явно мислеше.Всъщност той се чудеше дали да направи това, което си бе помислил. Накрая взе решение. Розали го гледаше объркано. Той се усмихна мило и проговори:

-Не си бездомна.Хайде тичай да си събираш багажа.Ще живееш в моя дом.

Роза зяпна от учудване, но бързо се съвзе.

-Благодаря Антонио...- промълви тя и го прегърна.

След това скочи на крака и хукна да събира вещите си, макар повечето от тях да бяха счупени.

Пета глава

Уличката бе тясна, обградена и от двете страни с големи, богати къщи.Личеше си, че тук живеят заможни семейства.Розали очакваше Антонио да спре пред някоя от големите къщи, но той не го направи.Напротив, той спря пред една мъничка колиба, която коренно се различаваше от другите сгради на улицата.Роза стоя няколко минути, като вцепенена с куфарите в ръка.Тръсна глав аи промълви:
-Тук ли живееш?В тази... колиба!- бързо разочарования й тон се смени с мил.-Оу... благодаря, че ме приюти.- завърши тя и се умихна нежно.
-Не се лъжи по външния вид.- само това каза чернокожият и отвори вратата на колибата.
Роза надникна вътре и ахна от възхищение.Колибата имаше цели пет стаи, една от които бе прекрасна баня. Куентър си пое дълбоко въздух и едва, едва успя да промърмори няколко думички.
-Тук е... страхотно...-промълви жената и остави куфарите.
Мъжът се усмихна и занесе чантите в една стая, по-точно стаята където Розали щеше да живее, тоест да отседне. Тя се бе настанила на едно кресло около масичката и мълчеше.Щом Анти влезе в стаята тя се обърна към него, усмихна се мило , пое си дълбоко въздух и бавно започна да говори.
-Анти много ти благодаря за... всичко.Скоро аз ще си купя къща... или по-точно колиба и ще се нанеса там.
-Защо колиба?-попита Антонио.
Чернооката помисли за момент, после отговори.
-Нямам пари за цяла къща.
Мъжът не се поколеба нито за миг и се изправи.Отвори един шкаф и измъкна от там една кожена торба, след което я хвърли в скуа на госпожица Куентър. Тя го погледна объркано, а той се усмихна.
-Вече имаш пари дори и за дворец.-обяви той, а Роза зяпна от учудване.
-Ти се шекуваш!-рече тя и поклати глава.
-Напротив.- спокойно отвърна Антонио.
Розали прехапа устни и дигна торбата.Тя беше доста тежка и бе пълна с левове, банкноти и злато.Накрая тя я остави на масата и се изправи.Неможеше да приеме тези пари, макар да имаше нужда от тях.
-Няма да ги приема.- каза тя и даде торбата на Антонио.
Той вдигна вежди и каза:
-Както искаш, но да знаеш, че винаги можеш да ги поискаш.
Роза кимна и тръгна към стаята си. Реши да се изкъпе и преоблече, зщаото няколко дни бе бродила в гората и дрехите й бяха разкъсани, а краката й посипани с кал и прах.

* * *

Антонио седеше сам във всекидневната и размишляваше.Чудеше се дали е постъпил правилно през последните дни. Изведнъж се чу скърцане и вратата се отвори.Вътре влезе Куентър.Тя беше с чиста кожа, косата й бе вързана на опашка.Бе облечена с дълга до глезените бяла рокля, с колан на кръста. Мъжът я гледа няколко минути и накрая не каза нищо, а просто се усмихна.
-Е, как си?-попита той.
-Много по-добре.- отговори жената и седна на креслото до него.
Двамата мълчаха няколко минути и се гледаха в очите.Антонио несъзнателно или пък съзнателно, започна да се приближава до красавицата.Вече бяха на сантиметър от устните им да се докоснат, когато Роза обърна глава и Антонио въздъхна.Отново у двамата се появи онова чуство, което измести всяко друго.Накрая чернокожият не издържа. Хвана Розали за ръката и я погледна в очите. Куентър не се съпротиви, а се хвана за другата му ръка Кого заблуждаваха това чуство, наречено любое ги обвзе напълно. Те се гледаха няколко минути в очите и мълчаха.
-Роза чуството е по-силно от мен...-промълви Антонио и сзапочна а се приближава до нея.
Обгърна кръста й с ръка и я целуна по устата. Чернооката не оказа никаква съпротива, напротив и тя го целуна.Няколко минути стояха така, с долепени устни.Изведнъж Розали се отскубна от Анти и напраив няколко крачки назад.Тя сама не можеше да повярва, че чуството, което я бе превзело бе любов... любов към Антонио.Тя сведе глав аи не се престраши отново да погледне в очите Анти.Но не издържа.Онова чуство отново победи.То я караще да се приближи към Антонио и да послуша сърцето си.Направи го и послуша сърцето си. Отново погледна чернокожият в очите и го целуна. Обаче този път той се отдръпна.Прехапа устни бързо промърмори:
-Отивам в банята.
Той се обърна и напусна хола, оставяйки Розали самичка. Тя въздъхна и седна на едно от креслата.

Шеста глава

Часът бе дванадесет през нощта и всички в къщата спяха.Една жена се въртеше неспокоино в леглото и бълнуваше някакви несвързани думи.Изведнъж изкрещя силно и скочи от леглото.Беше цялата обляна в пот и се оглеждаше объркано.Това бе Розали Куентър.След миг вратата се отвори и в стаята влезе Антонио.Той дотича до Роза и й я сложи да седне, след което я погледна притеснено.Тя изхлипа и промълви:
-Помогни ми...кошмарите не ме оставят намира...
След това го погледна умоляващо в очите и упря глава на рамото му.Чернокожият прехапа устни и я прегърна.Вече от пет дена живееше в къщата му и всяка нощ се будеше с крясък.Започна да се притеснява за нея.И май имаше защо.Роза му бе признала, че всяка нощ сънува един и същ кошмар, които не разбира какво означава.Изведнъж някои звънна на входния звънец.Антонио се изправи, а Роза си облече халата и го последва.Кой ли е по това време?И двамата незнаеха, но скоро щяха да разберат.Чернокожият отвори вратата и извика:
-Мелина!
След секунда една жена се хвърли в прегътките му.Чернокосата стоеше и зяпаше объркано.Коя беше тази?Скоро щеше да разбере.Непознатата беше красива жена, но не колкото Роза.Имаше кафяви коси и сини очи, беше слаба и висока.Първата мисъл, която мина през ума на Куентър беше да не би тази непозната да е годеницата на Антонио.Накрая не издържа и издърпа жената към себе си.Тя чак тогава забеляза другата девойка.Възкликна тихо и вдигна объркано вежди.
-Ти коя си?-попита кафявокоската.-Какво търсиш тук?-допълни тя.
-Аз съм Розали Куентър.Живея тук.-отговори Роз и дари Мелина с двадесет и четири каратова усмивка.-А ти си?- на свой ред рече жената.
-Мелина Бърнс.Дойдох на гости на моя любим Антончо, бонбончо.-представи се тя.
Розали изведнъж се обърна и хукна към стаята си. Доста се беше разочаровала.Чернокожият проследи с поглед жената и каза на Мелина да се настанява, след което хукна след госпожицата.Отвори вратата и влетя в стаята на Роза.Тя стоеше и гледаше през прозореца.Той се приближи до нея и въздъхна.Обърна се и каза:
-Добре ли си?
Роза кимна и въздъхна.Не искаше да среща погледа на Антончо, бончончо, затова сведе надолу глава.Антонио прехапа устни.Хвана Розали и я обърна към себе си.Гледаха се в очите и мълчаха.Накрая чернокожия започна бавно да се приближава и тъкмо, когато устните им щяха да се докоснат вратата се отвори и в стаята надникна Мелина.Роза прехапа устни и обърна се и напусна стаята.След миг обаче се върна, отвори раклата и изкара един куфар, след което отново напусна помещението.Антонио и Бърнс останаха сами, но не за дълго. Анти въздъхна тежко и излезе от стаята, оставяйки Мелина сама...Тя вдигна рамене и легна на леглото.След миг се унесе в сладък сън.

* * *

След като бе напуснала стаята си Роза се беше заключила в банята.Облече една черна рокля, наметна се с черно наметало , върза косата си на кок и отключи вратата.Пред нея със скръстени ръце седеше Антонио.
-Какво търсиш тук?-попита Розали объркано.
-Къде отиваш?-с въпрос отговори чернокожия, поглеждаики към куфара.
Куентър не каза нищо, се опита да премине през мъжа.Той обаче я хвана за ръката и я задържа.Поклати глава, сякаш й забраняваше да бяга.Да той й забраняваше.Роза въздъхна тежко и се отскубна от него.
-Роза недей да си тръгваш!Моля те остани...Мелина ми е просто добра приятелка.
Госпожица Куентър прехапа устни,изхлипа тихо и избяга от къщата, оставяйки вратата широко отворена и Антонио сам в стаята със зяпнала уста.

Седма глава

Да се луташ посред мрачна,зловеща нощ из обитавана от зверове гора си е доста страшничко и зловещо.А ако на всичкото отгоре си се загубил в нея и незнаеш как да се измъкнеш си е още по страшно, дори и да носиш оръжие, а ако не носиш още по лошо.Щом Розали напусна къщата на Антонио, тя прекоси на бегом селото и несъзнателно попаднав гората.А сега незнаеше какво да прави.Изведнъж страхът нахлу в нея и тя се почуства безсилна, беззащитна. Седна на влажната земя и обви крака с нежните си ръчички, като преди това остави куфара си до нея. Чу странни шумове ,от които настръхна цялата.Имаше чуството, че някои я наблудава, но всеки път щом се оглеждаше не виждаше нищо, никого. Замисли се как да излезе от този горски лабиринт, но не измисли нищичко. Тежка въздишка се истригна от гърдите й и две топли сълзи паднаха от очите й. Беше почти отчаяна, но надеждата умира последна. А нейната надежда беше Антонио да я открие, но се зачуди дали ще го направи. След миг се появиха угризенията.Тя се почуства зле,като си помисли, че той я беше приютил, а тя вместо да му бъде благодарна беше избягала. Какво ли се случваше в дома на Антонио този момент?Хиляди ужасни мисли преминаха през главата й и тя трепна.Дали мъжът и Мелина не се бяха прегърнали и зарадвали на напускането от страна на Розали?!Или пък двамата стояха и се караха разпалено?!При този въпрос Куентър несъзнателно се усмихна дяволито, но след това се върна към мрачното си настроение. Отпусна се назад на голямото дърво зад нея.Отново усети чуството, че я наблюдават и уплашено се огледа наоколо.Стори й се, че зърна някакви свеетещи очи.Разклати глава, но този път нямаше нищо. Обърка се и се притесни. Чу стъпки и още повече се изплаши.Бързо откопча куфара си и измъкна от него една дървена бухалка, която бе взела ей така набързо, докато бягаше от къщата. Отново чу шума от стъпки.Изправи се предпазливо, като държеше бухалката с ръце и се огледа.Видя пак светещите очи и много се изплаши. Изведнъж нещо здраво я хвана за кръста и тя извика от учудване, като изпусна бухалката. След миг пред нея изкочиха петима маскирани мъже, а онзи зад нея върза ръцете йс някакво здраво въже.Роза бе загубила ума и дума от уплаха, но вс епак успя да изкрещи:
-Помощ!Помогнете ми!Моля ви, помощ...
Последното, кеото видя след тези викове бе нейната бухалка,която се насочи към нея, а след това падна безжизнена в ръцете на маскираните.

* * *

Розали лежеше на някаква сламена постелка на земята в затворено помещение, а около нея бяха насядали маскирани мъже, които чакаха тя да се съвземе.Това стана по скоро то очакванията им.Само след минута-две Куентър се събуди и щом видя къде и хората около нея изпищя. Разтърка очи и прехапа устни.Какво ли се беше случило?Споняше си само гората и нападението, а след това... нищо. Пропълзя до стената и се огледа.Зърна един нож, стоящ на еднаполица и бавно, с пълзене тръгна натам.Мъжете стояха и я гледаха заплашително. Розали обаче искаше да се измъкне, а и трябваше оръжие.Беше точно до полицата, когато един от мъжете скочи на крака и хукна към нея. Куентър се изплаши, светкавично хвана ножа и го насочи пред себе си.Маскираният мигновенно спря и бавно започна да се приближава.Погледът на Розали внимателно разгледа ситуацията.Преглътна притеснено, пое си дълбоко въздух и се изправи.Трябваше й план.Хрумна й идея.Трябваше по дзащитата на ножа да се добере до прозореца в единия край на стаята и да избяга през него, но това нямаше да е лесно.Пое си дълбоко въздух и с бавно крачки, като държеше ножа пред себе си тръгна към прозореца.Мъжете отстъпиха назад, при вида на жената.Един обаче беше по смел и решителен от другите.Той изкара пистолета си и тръгна към Роза. Жената потрепери, но събра смелост да се изпълчи срещу него.Беше на три-четири крачки от прозореца и можеше да бъде свободна далеч от тези хора, а за по-нататъчните й действия щеше да мисли по-късно. Маскирания насочи пистолета към нея и натисна спусъка, но за щастие Розали залегна и куршума се заби в стената.Друг мъж отиде до стрелящия и му се скара на някакъв странен език за Розали.Тя се изправи исе затича към онзи, които щеше да я убие.Всичко, коеот се случи след това стана за няколко секунди.Роза заби ножа в рамото на мъжа, а след това някакви ръце здраво я сграбчиха за кръста и пльоснаха на земята.Госпожица Куентър видя как мъжът пада на земята и издърпва ножа от рамото си. Той се строполи и хвана с другата ръка ножа, като се запъти към Розали.Тя извика приглушено, скочи на крака и хукна през към прозореца.Преди останалите да могат да се осъзнаят красавицата скочи през прозореца и бързо избяга в гората.

Осма глава

Краката я одвеждаха все по навътре в гората. Всъщност това място приличаше повече на джунгла. Къде ли я бяха отвели тези маскирани мъже? И тя самата не знаеше, но си мислеше, че където й да е ще е по- добре, отколкото при тях. Розали тичаше от час- два и вече едвам се държеше права. Накрая не издържа и се строполи на земята. Надигна се и се огледа. Всичко около нея беше зелени дървета. Земята беше покрита с кал и тук- там се виждаше стръкче зелена тревица. Жената се изправи се облегна на най-близкото дърво. Заслуша се и й се стори, че чува шума на вълните. Но възможно ли е тук да има море?! Този въпрос си зададе тя веднага щом чу звуците. Трябваше да продължи нататък и да намери отговор, но искаше да си почине. Седна на земята и затвори очи. Очакваше съня веднага да я споходи. Така и стана. Тъкмо се унесе в неспокойна дрямка, когато някакви викове достигнаха до ушите й. Тя разтърка очи и се ослуша. Чуваха се зловещи крясъци, които с времето ставаха все по- ясни и силни. Хората, които викаха се приближаваха към нея много бързо. Куентър преглътна притеснено и се изправи. Макар все още да чустваше лека умора тя хукна напред. Тича със скоростта на светлината. Спря се и погледна назад. Не видя никакви хора, но виковете все още звучаха. Обърна се и продължи да тича, без дори да гледа накъде. Изведнъж се спъна в нещо и полетя напред. Падна по корем и си удари ръката, откъдето веднага потече струйка кръв. Роза скъса парче плат от наметалото си и го уви на малката рана. Обърна се отново назад и този път видя нещо, или по-точно някого. След нея тичаха петима мъже, мъжете, които я бяха отвлякли, и от които тя бягаше. Жената извика приглушено и продължи да бяга. Стори й се, че чува морски звуци. Едва си поемаше дъх, когато из зад едни дървета се показа голямо езеро, което даже приличаше на море. Устните на Куентър се извиха в объркана усмивка. Тя се поколеба за миг, а накрая просто захвърли наметалото си и скочи във водата. За щастие можеше да плува и то много добре. Скоро мъжете щяха да се появят и да я търсят. Но не трябваше да я намерят, тя не можеше да го разреши. Пое си дълбоко дъх и започна да плува под вода. Когато излезе на повърхността Роза се огледа. Щом черните й очи паднаха върху петимата мъже, които стояха и объркано се оглеждаха, жената веднага се потопи напълно. Сега разчиташе само на себе си. Нямаше го Антонио, нямаше ги приятелите й, семейството й. След миг въздухът й свърши и Розали бе принудена да излезе на повърхността. Показа главата си над водата и се огледа, като дишаше и издишаше. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае ситуацията. Маскираните ги нямаше. Може би се бяха отказали да я търсят или пък бяха решили, че е завила някъде и сега се връща назад. Куентър не знаеше причината, но все пак това беше благополучно за нея. Сега можеше да излезе на брега, да изсъхне и да потърси добри хора. Обаче сега имаше друг проблем, за които трябваше да намира решение,а не знаеше как.
Беше се отдалечила доста от брега, пък и на всичкото отгоре там откъдето беше дошла нямаеш цивилизация, тоест в джунглата. Огледа отсрещния бряг и забеляза малка къщичка. Изведнъж й дойде идея. Шракна с пръсти, но нищо не се случи. Повтори опита , но пак нищо. Може би се сещате какво иска да направи- телепортиране. След миг вдигна вежди и на врата си, като се опита да хване нещо. Обърка се, нещо липсваше. погледна към врата си и осъзна една доста ужасна за нея истина. Медальонът, благодарение на които Роза можеше да се телепортира, го нямаше. Това накара Розали да въздъхне тежко, а за тази въздишка си имаше много причини, които биха накарали по-слабите да се разридаят. Първо не можеше да се телепортира. Преследваха я някакви типове, а на всичкото отгоре беше насред голямо езеро и незнаеше какво да прави. Ако се опиташе да плува до отсрещния бряг щеше на половината път да й свършат силите, а ако останеше тук щеше рано или късно да умре от глад. Ами защо не се върнеше в джунглата?! Тя се замисли над това, но накрая поклати глава. Нали там бяха преследвачите й , тя бягаше от тях, а да се върне в джунглата значеше отново да отиде при мъжете. Куентър усети как постепенно потъва и осъзна, че незабавно трябваше да направи нещо. След минута взе решение, макар да не знаеше дали е правилното. Плуване до отсрещния бряг. Да това беше нейното решение. Събра всички сили и започна пътешествието си. Плуваше от двадесет минути с всички сили, но постепенно темпото започна да намалява и накрая тя просто спря. Започваше да потъва. Затвори очи и си пое дълбоко въздух. Намери последни сили и преплува малко по напред, но след това вече беше изморена, много изморена. Трябваше да измисли нещо веднага. Не й оставаше нищо друго освен да вика. Въздъхна тежко, като се стараеше да стои на повърхостта и започна да крещи и да маха с ръце.

-Помощ помогнете ми!Потъвам...

Тя вече се нагълтваше с вода, когато зърна една лодка да се приближава към нея. Усмихна се и размаха ръце. Лодката беше доста близо до нея и се движеше бързо. Може би щеше да я спаси. Дано да успее да я спаси. Жената потъваше и се нагълтваше с вода. След минута и главата й потъна, но нали знаете, че надеждата умира последна. Тя показа ръка на повърхността и изведнъж нещо я хвана здраво. След това госпожица Куентър изгуби съзнание.

Девета глава

Две жени стояха около едно голямо легло и грижливо гледаха чернокоската, която лежеше там и спеше. Това беше Розали Куентър. А другите две жени, надселили се грижливо над нея всъщност бяха нейните спасителки. Едната беше около четиридесет годишна, с остри черти, кафява коса и бе облечена в дълга лилава рокля. Другата беше момиче,около шестнадесет годишна възраст, с руси къдрици и сини очи, облечена в бяла престилка.Това бяха госпожа Лола Грийн и нейната прислужница Вела. Грийн беше много загрижена за спящата жена и постоянно караше Вела да нси компреси, вода и какви ли не работи. Двете чакаха с нетърпение Роза да отвори очи. Вече спеше от шест-седем часа,а преди това тя просто стоеше с отворени очи и не осъзнаваше нищо. Добре, сега ще ви разкажа какво се случи, след като Куентър изгуби съзнание и се остави в ръцете на съдбата. Госпожа Лола беше отишла на пикник заедно с прислужницата си и сина си Том на езерото. Докато седяха върху одеалото и си приказваха те чуха виковете за помощ на Розали. Том веднага скочи на крака и се качи в една от лодките, заедно с помощничката им Вела. За щастие те стигнаха тъкмо навреме до потъващата жена.Том успя да я хване за ръката и издърпа на лодката. След това те се върнаха на сушата и откараха Роза в имението им. А сега жената спи в огромно, удобно легло и незнае нищо за това.След миг в стаята нахлу младият господин Грийн. Том беше красив младеж на около двадесет години с руси коси, висок,слаб и мусколест.Той отиде до леглото и седна в крайчеца му, като впери светло кафевите си очи в чернокосата. И ето, че след пет минути госпожица Куентър започна да се събужда. Размърда се и потърка очи. В началото всичко виждаше размазано, но след малко зрението й се възвърна и тя видя всичко ясно.Първо погледът й падна върху надвесилия се над нея Том. Той загрижено я погледна и тя объркано вдигна вежди. Мъжът се усмихна мило и каза:
-Как сте госпожице?
Роза се замисли за миг и промърмори:
Аз...мисля, че съм добре. - тя се огледа и продължи. - Къде съм? Какво се е случило?
Мъжът започна от чуването на виковете й и завърши с това как са я закарали в имението.Куентър седеше и слушаше. Трябваха й няколко минути, докато обмисли историята. Погледът й зашари из стаята и падна на госпожа Лола и прислужницата, които стояха прави до леглото й. Всички стояха и я гледаха очаквайки тя да каже нещо. Но тя не го направи.Стоеше и гледаше право към Том, без да продумва. Накрая госпожа Грийн заговори.
-Как ти е името, момиче?-попита тя и се приближи до нея.
-Роза...Розали Куентър. А вие сте?
-Аз съм Лола Грийнт, това е синът ми Томас, а това е прислужницата ни Вела.
Тя показа момичето и то помаха на Куентър. Жената възкликна тихо и кимна.Замислено сведе глава. Добре вече, занеше кой с ате, но къде бяха в момента.Бяха в някакво имение, но в кой град, в коя държава.Тя зададе този въпрос на Томас.
-В Вашингтон,Америка.
Щом чу отговора Розали ахна. Колко далече беше от нейния дом, от Лондон, от самата Англия. Цял океан я делеше от там. Значи онези маскирани я бяха довели в джунглата на Америка. Роза стоеше с отворена уста без да казва нищо. Това за нея си беше шок. Грийн вдигна въпросително вежди и извика името й.Тя се сепна и промълви:
-Да добре...
Въобще не знаеше защо казва това. Ущипа се, за да разбере дали е сън. Не беше сън, беше реалност. Хората я гледаха объркано и очакваха тя да напраив нещо. О да, трябваше да им благодари, все пак й бяха спасили живота.Тя тръсна глава и рече:
-Благодаря ви, че ми спасихте живота.Ще съм ви признателна до край.
Усмихна се и се надигна от леглото. Лола Грийн прошепна нещо в ухото на прислужницата и тя се изниза бързо от стаята.Госпожата се обърна към Розали и каза:
-Е госпожице сигурно ще искате да разгледате имението.
Роза кимна и застана в седнало положение на леглото.
-Том ще те разведе, а след малко Вела ще ти донесе рокля и ще ви направи прическа.
След това госпожата се усмихна и напусна помещението.Веднага след нея се появи Вела.Тя се поклони и отиде до леглото, като подаде на Розали ролята и тя я облече. Роклята беше синя на цвят, дълга до глезените й, през кръста вързана с бяло коланче а отгоре с презрамки. Обу бели пантофки, а Вела върза косата й на прибрана опашка и я завърза с синя панделка.Закара я до едно огледало и Роза се огледа. Беше много красива с тези дрехи. Тя отиде при Том и двамата тръгнаха из имението. То беше много голямо и красиво. Имаше много стаи и голям двор. Том и Розали оглеждаха двора и Роза се възхищаваше на красотата на имението.Двамата започнаха да разговарят:
-Ти откъде си?
-От Англия, Лондон.
-Оу, от доста далече. Аз съм роден и израсъл тук.Много се радвам, че ще останеш.Този петък има голям маскен бал и...
Куентър затвори очи и ги отвори, след което отиде при едно цвете и отиде да го разгледа, така че Том трябваше да отложи този разговор... Разхождаха се още половин- един час. След това се прибраха в имението. Роза вечеря със семейството, след което отиде в стаята си, легна в леглото и се замисли. СЛед малко неусетно заспа.

Десета глава

Слънчевите лъчи се провряха през открехнатия прозорец и озариха лицето на все още спящата Розали. Жената се завъртя така рязко, че тупна на земята заедно с всички одеала, увити около нея. Роза се изправи и вдигна висчки завивки, отново на леглото. След това Куентър се обърна, влезе в банята и затвори вратата след себе си. Нямаше и десет минути и тя излезе от банята. Беше си сресала косата и сега тя гладко и плавно падаше около лицето й . Тръсна глава и отиде до огромния й гардероб. Сега сигурно трябваше да облече нещо официално и да се държи, като някаква принцеса. Е да, ама не съвсем. Госпожицата измъкна от гардероба една черна рокля, дълга до колената без презрамки. Облече я, обу едни пантофки и излезе от стаята. Вървеше по коридора към залата, като се усмихваше и заговаряше прислужниците. Тя не беше някаква си лигла, която ще се държи като господарка с тях. Напротив, Розали искаше да им е приятелка. Смяташе след няколко дни да замине и да се върне в родната си страна, но това нямаше да бъде толкова лесно. Дори можеше да е трудно, доста трудно. Роза стигна до вратата на залата, хвана дръжката и я отвори. Вътре на една отрупана с вкусотии маса седяха госпожа Грийн и Том. Куентър надникна вътре, след което влезе с бодра крачка и се настани на един стол. Жената сам им се усмихна и придърпа към себе си една купа с плодове. Не й се ядяха пържени филиики, манджи и други, искаше да яде само зеленчуци и плодове. Взе една ябълка и започна да я гризе. Чак след минути осъзна, че всички погледи в стаята са вперени в нея. Роза вдигна вежди и остави ябълката в чинията.
-Какво?!-промълви госпожица Куентър и погледна първо към Том, после към Лола.
-Нищо. - отвърна Томас и й се усмихна.
Розали вдигна рамене и отново загриза ябълката. Минаха петнайсет минути и никои от тримата не продума нито думичка. Щом Куентър приключи с гризането на ябълката се изправи, усмихна им се мило и благодарно и излезе от залата. Спря се на вратата и се облегна на нея и въздъхна. Спомни си, че предния ден Том беше на път да я покани на бал. Тя нямаше как да откаже, все пак те я бяха спасили и й дадоха подслон. Роза тръсна глава и тръгна по коридора. Излезе на чист въздух и седна на ръба на фонтана. Загледа се във водата и не усети, че Том бе дошъл и седнал до нея. Куентър най-накрая усети, че не е сама и рязко се обърна.
-О, здрасти Том.- рече жената и се усмихна.
-Здравей Роза.Между другото много си красива.
-Мерси.-отговори Розали.
Комплиментите навремето я караха да се изчервява, но сега просто казваше благодаря и не им обръщаше внимание. Така беше най-добре. Изведнъж Томас отново започна темата за бала. Жената въздъхна.
-Розали искаш ли да дойдеш с мен на приема, тоест бала утре вечер?-попита направо мъжа.
Въпросът не изненада много красавицата, но отговорът които щеше да каже щеше да я изненада доста. Роза си пое дълбоко дъх и рече:
-Да Том с удоволствие.
Томас й се усмихна, прегърна я и влезе отново в къщата. Госпожица Куентър остана сама. Изправи се и започна безцелно да крачи из двора на имението. Зачуди се дали е постъпила правилно, като прие да отиде с Том на бала. Спомни си за Антонио и въздъхна. Той беше толкова далеч от нея, и може би седеше прегърнал онази Мелина. При тази мисъл Роза несъзнателно потръпна цялата. Жената седна на една пейка и остана там цял час, като просто зяпаше небето. Накрая се изправи и влезе в къщата. Отново мина по коридори и пак се усмихваше на всички, които видя. Влезе в стаята си, затвори вратата, легна на леглото и задряма сладко, сладко.

Единайста глава

Време беше за приема, тоест за бала. Розали седеше пред огледалото, облечена в дълга черна, блестяща рокля. Вела решеше внимателно косата й, а Роза гледаше право в отражението си. Жената се обърна и помоли Вела да напусне стаята. Момичето се поклони и излезе, оставяики госпожица Куентър сама. Роза въздъхна и започна самичка да реше косата си. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите й. Тя взе няколко фибички и захвана един кичур от косата си с тях, като го преметна назад. Взе гримовете оставени от Вела на нощното шкафче и нежно нанесе беличък слои върху клепачите си и взе едно ярко червенп червило и внимателно очерта устните си. Погледна се в огледалото. Беше красива, много красива. Изведнъж Антонио се появи до нея. Розали се стресна и рязко се обърна. Нямаше никого, никого. Беше самичка, а появата на Антонио беше мираж, него го нямаше. Красавицата въздъхна и отвори огромната кутия с бижута. Измъкна от нея един гердан с диамант и си го сложи, както й едни хубави обеци. Усмихна се на отражението и обу едни елегантни токчета. Сложи си една полу фалшива- полу истинска усмивка на лицето и излезе от стаята. Помаха на хората който видя и отиде в залата, където я чакаше с усмивка на лице Том и майка му.

» Госпожица Куентър- коментари.