Тайната Градина

-Не съм притеснена!Просто съм ... харесвам те Ник!Но Алисън..ти...-млъкна и рухна на пейката.
Ник се чустваше виновен. Да, вярно... Ниа не беше първото момиче което се влюбваше в него.
Той седна до нея, а сълзите вече капеха от очите й.
- Ниа виж...трудно е да ти го обясня... ти не си първата която се влюбва ... -тук той замълча за секунда
- ...в мен.

Тя вече плачеше открито.Никпротегна ръце, прегърна я и започна да я утешава.
След малк Ниа се успокои и тогава Алисън също седна до нея...

- Ниа... ти си прекрасно момиче...но...ти няма да ме разбереш.

Тя продължаваше да плаче. Ник продължи:
- Аз съм виновен...
- Не.
- Погледни ме Ниа.- каза Ник и се взря с черните си очи в нея.
- Какво толква харесваш в мен?

Тя изтри сълзите и го погледна...

-Зaщо си мислиш, че няма да те разбера Ник?Защо?!
Ник я погледна и отгвори:
- Веднъж бях с едно момиче, което казваше че ме обича. Аз тръгнах с нея , но след месец...
и мина мерака и ме разкара.
Ниа стоеше и го слушаше.
- Аз...също те харесвам но не искам да се повтори онзи случай...

Харесваше и нея.
Нова буца, още по-голяма от предишната, заседна в гърдите ми и към отчаянието и безсилието се присъедини още едно чевство. Чувство на... "Ревност" - нашепна съзнанието ми, но здравият разум отрече - та аз едва познавах и двамата. Не беше възможно да изпитвам ревност към който и да било от тях.
Но ревност или не, това ново чувство добави нов ред сълзи към все още непресъхналите стари и този път не можах да ги удържа. Като реки по лицето ми се стекоха преплетени чувства, таени толкова време и всичките отправени към хората - гняв, омраза, негодувание, безсилие, разочарование, отчаяние, мъка и накрая ревността, единствена стичащата се самотна под формата на единични капчици, във всяка от която се отразяваше един единствен лик.
Преди Ник и Ниа да забележат сълзите ми, аз наведох глава, обгърнах тялото си с ръце и се опитах да спра безсмислените си ридания. С плач нищо нямаше да стане, но явно тялото ми не мислеше така. Всеки път, когато в главата ми изникнеше някой от ужасите, които видях след като напуснах Бялата крепост, тялото ми се разтрисаше в нови болезнени конвулсии и нов поток сълзи се изливаше върху полите на бялата ми рокля.

/П.П.: Милички, правете каквото правите, но да знаете, че до довечера аз трябва да свърша с РП-то, защото заминавам за един месец./

-Ник наистина ли ме харесваш?- попита тя.
Ник помисли за момент и бавно започна да говори:
- Виж... за това... аз- Той погледна небето и бързо заяви- я какво хубаво време.
Ниа се втренчи в него, а Алисън се обърна към мен и скръсти ръце.
- Казвай!- каза сериозно Алисън.
- Добре! Ниа... аз те харесвам като приятел. Съжалявам но сърцето ми принадлежи на друга- призна Ник и хвърли
бърз поглед към Алисън...

[color=brown]Ник гледаше как пръстна се плъзга по прекрасната кожа на Алисън.
- Имаш прекрасна кожа.
Момичето вдигна поглед.
- Благодаря! - каза тя и се усмихна.
Тази усмивка накара Ник да забрави всичко. Тя беше уникална. Всичко в нея му харесваше.
За миг всичко в умът му изчезна. Остана само тя. Като светлина в тунел нейната усивка го радваше.
Бездаиска Ник започна да се приближава към нея...но спря. Той не обичаше Алисън... той... осъзна... Ниа.
- Алисън...съжалявам...аз...
- Отивай! - каза тя и се усмихна.
Ник я прегъна и трйгна към стаята й...

Ниа тичаше напред без да гледа какво има пред нея.Изведнъж се спъна в нещо и се громоляса на зелената трева. Лицето й бе мокро, дори и дрехите бяха намокрено от сълзи.Изправи се и се огледа. Намираше се пред някаква люлка. Седна на нея и впери поглед в небето. Беше около седем часа вечерта. Без много да му мисли тя се отпусна на веригата и впери очи в облаците.Беше много тъжна. Представи си какво ли правят Ник и Алисън и веднага отново заплака.Дори не се бяха опитали да я спрат ... " Защо?! Защо трябваше да се влюбвам?ех... сега сигурно е прегърнал Алисън... дали имаше малка надежда аз да съм на нейно място..." помисли си първокурсничката и горчиви сълзи отново започнаха да се отронват от кафевите й очи.СЛед пет минути вече не издържа.Стана от люлката и търгна бавно, като все още плачеше към стаята си.

Рп по Чародейни символи и предмети

Оставаше съвсем малко време до края на денят и тъй акто нямаше намарение да стои посред нощ,за да си свърши работата,която имаше да върши,малкия първокурсниктъ бързо погледна към часовинка си и побегна към тайната градина.Не знаеше дали това място ще му бъде от полза,но не искаше да рискува да попадне на нежелан гост и предпочиташе по -усамотени места.Днес след часовете беше се добрал до информация за този странен камък,който бяха изучавали и имаше намарението да се запознае с неговата история.
Предварително се беше подсигурил никой да не го види и сега се беше разположил на много приятно и меко място в самата градина и поглъщаше с удоволствие чистия и прохладен въздух.
Освен това си беше взел и малко храна,защото с такова дълго чете,определено щеше да се измори,да му се приспи и малко енергийни напитки и храна ще му свършат работа.
Разкопча якето си и ризата и и хвърли на земята,защото беше обул отдолу още две тениски,така че не искаше да се задуши.В ръцете си държеше книгата,която по една случайност беше намерил и се надяваше да му свърши полза,защото в нея имаше информация за този камък.
За разлика от друг път,сега Хенри беше извадил по-голям късмет и първи се беше добрал до книгата и изпреваравйки останалите,щеше първи да приключи с задачата поставена от Емили.
Тази книга беше доста стара и потънала в прахоляк,но за него нямаше значение в какъв вид е,а дали ще му помогне да намери търсената информация.
Отвори дебелата корица и като прегледа набързо съдържанието,потърси раздела за този камък и започна да чете.
-Аметистът е камък с много приятен червеникаво-синьо-лилав цвят на сок от черно грозде. Някои го наричат и цвета на изневярата, но каквито и да са легендите за този камък той е истински красив. Подхожда на експресивния нрав на Стрелците, на често красивата им и понякога надменна външност. Аметистът носел късмет в лова и буйните рицарски забавления след това.
Името си камъкът носи от името на нимфата Аметис, в която се влюбил богът на виното Дионисий. Всичко хубаво, но тя пък си падала по някакъв овчар (в онези години такива неща са били възможни сред заблудените нимфи), Дионисий обаче не се отказвал и я преследвал непрекъснато. Тя пък помолила за помощ Артемида и точно в последната отсечка на надпреварата, в която Дионисий настигнал бягащата нимфа и точно я стиснал в прегръдките си… тя се превърнала тутакси във виолетов бляскав камък. Между другото от там навярно тръгва и вярването, че аметистът предпазва от пиянство (демек от Дионисий).
Друго вярване, свързано с този камък е, че той предизвиквал любов към този, който го е подарил, дори и ако този, на когото е бил подарен бил влюбен в друга дестинация. Той не е “камък на любовта”, а камък на “новата любов” – затова внимавайте кой ви го подарява!
През 19 век пък го наричали “камъкът на ергените” и било забранено да се подарява пръстен с такъв камък на млади девойки. Той също е и камък на Риби, но за това като му дойде времето.
Това четене продължи около половин час и щом затвори книгата,момчето започна да се смее и да се радва,защото тази информация беше просот идеална и нямаше как работата му да не бъде оценена.
За тези минути,той успя да придобие нови познания не само за амениста,но като цяло и за всички други камъни,който имат своята енергия и притежават различни магически способности.
Ако се наложеше,моежше и да разкаже наученото от днес,но това няма да се налага,защото Емили нямаше да изисква чак такива разсъждения и усилия.
Чуството от чудесно свършената работа беше невероятно и Хенри се отправи към училището за една хубава и сочна вечеря,преди да си легне в совите покой.

Слънцето галеше леко нечия кожа. Тихи стъпки се прокрадваха през дърветата към една осамотена люлка, слята с дървото. Русите коси на гостенката се вееха след нея, оставяйки нежният аромат на лилии. Беше късен следобед, а Емили реши просто да се разходи в околността. Скоро щеше да бъде рядкост да идва тук и знаеше, че ще е добре да пообиколи още малко. Щеше да запамети всичко и да го запази в сърцето и спомените си. Беше идвала в Тайната градина няколко пъти, но никога не се бе спирали на люлката. Искаше да усети вятъра в косите си и да отлети в небето като малко дете. Обожаваше да се държи така - като безгрижна невръстна. Не й бе присъщо, но и тя никога не е имала възможността да има детство. Седна на люлката и опъна крака. След това ги сви. Задвижи я й вятъра започна да се прокрадва около косите и рокличката й. Чувстваше се странно. Сякаш изживявяше това за първи път и се радваше. Радостта й бе някак чиста, истинска и дори нежда - Гюгалеше листата на старото дърво, което държеше люлката. Цветовете разцъфваха при гледката. Поглеждаше слънцето и като никога досега му се усмихваше. Да, озаряваше го с най-чаровната си усмивка. Очите й блестяха в странно тревисто - зелено, отразявайки ярките лъчи на светилото. Небосвода се синееше и нито едно облаче не го нарушаваше. Спокойствие заля красивото същество, докосващо небето с носле. Вълната от това чувства накара Стоун да затвори очи и даде воля на въобръжението си. Представи си, че е птичка и че гледа от високо поля, долини, планини, морета и океани.
Изведнъж русокоската забеляза нечие присъствие. Спря по най-бързия начин люлката и погледна момичето пред себе си. Беше красива и изглеждаше по-голяма от нея. А дали беше?

Боже това момиче още не е проговорило и започна да задава въпроси. Как каза, че се казва Зу ли? Да, май така беше. И на какъв език говореше? Приличаше на френски... Емили не знаеше. Представи се бързо.
- Аз съм Емили. Бъдеща второкурсничка в Ада. И не задавай толкова много въпроси. Имам чувството, че ме обстрелваш с тях. - момичето се засмя тихичко. - Е,...Зу. Ти в кой курс си и кое крило?
- Аз съм в Рая. И също съм 2ри курс.
- Е, радвам се, че намерих още някого, с който да се запозная. Надявам се да дружа все с някого. От къде идваш, шегаджийке? - Иронията беше 2рото "Аз" на Емили, а и се разбра, че явно няма да разбира точно шегите на Зу така, че - защо и тя да не се пошегува?
Преди да дочака отговор Стоун се обърна пак към люлката и седна нея. Усмихна се на Зу и с леко пук до ададжийката се появи още една люлка.
- Седни и ми разкажи за себе си, какво ще кажеш?
- Рразбирра се - зарадва се момичето.
Залюляха се и Еми пак затвори очи. Накара се да слуша само думите на събеседничката си. Вятърът галеше скулите й, а червените лъчи целуваха челото й. Колко красив бе залезът. Неповторимата гледка на отиващия си ден се бе запаметила в съзнанието на момиче от многото пъти, когато му се е любувала. Лигаво ли ви звучи. Е, до нея седеше момиче от Рая все пак. Не искаше да е толкова груба. Искаше да е приемана.
И така Зу започна да бърбори с тънкото си гласче. "Това момиче е толкова финно и изглежда чупливо като порцелан." - изкоментира наум Ли. - "Но пък изглежда лъчезарна и искрена, невинна и... естествена. Няма да ми се отрази зле и с такива хора да си имам вземане даване, нали?" - продължи да си размишлява тя, докато се онасяше в меките звуци идащи от събеседничката й.

"Това момиче е лудо." - беше единственото, което премина през главата на Емили. Пък и не й отговори на въпроса. Е, не беше точно зададен, но пък... Всъщност Стоун вече знаеше малко за нея. Реши, обаче да не го споделя. Люлката й се поспря и сега се клатушкаше съвсем леко.
- Ще ми разкажеш ли повече за теб? - упорито прекъсна събеседничката си.
Не смяташе да слуша измислици, а реалност. Искаше да чуе от къде идва и коя е била; коя е и най-важното - къде отива и коя иска да бъде? Не всеки, обаче можеше да отговори на тези въпроси. Затова и русокоската реши да обобщи всичко. Главата й бе празна. Вятърът отвяваше мислите й като калинки, раздухваше ги и ги отпращаше нанякъде. Стоун искаше да хване една калинка и да я чуе, но те бързо се разбягаха. Животът й се стори лек, наситен с толкова много. Тя беше вкусила най-вече от мрачната част на света, но оък не беше късно да научи и за светлата й част, а ключът беше до нея на люлката. Важното беше да разбере тя как мисли, какво усеща и Ем знаеше това, дори можеше да гаде по изражението й какво си мисли, но реши, че не е време за това. Наостри слух, за да разбере повече за Зу.

"Опа - помисли си Ем - любопитството започва да убива котката. Май не трябваше да я питам. Но честно казано, не очаквах това." Проблема, обаче беше, че и нея питаха за миналото й. Е, тя никога не бе изпитала любовта на семейството, топлината и закрилата. Все пак щеше да смекчи историята, не искаше да звучи толкова лошо.
- Аз съм родена в Аляска, но не помня нищо от там. От тригодишна живея в Лондон. Още с раждането си загубих баща си. Познавам го само от снимки - загинал в самолетна катастрофа. Мама почина, когато бях на 5. И двамата чистокръвни магове. И от нея не помня много. Живях при леля си - сестрата на баща ми, също маг - която никога не ме е искала. Не се грижеше за мен, пренебрегваше ме. Детството ми е обсипано с отхвърляне и обиди - не мисля, че бих могла да разкажа всичко. И така един ден отидох на лагер, отвлякоха ме и ето ме тук, безгрижна и щастлива, че най-сетне съм част от нещо.
Емили млъкна. Ако кажеше още нещо щеше да заговори за Джейсън, а не можеше да си го позволи - много болеше. Любимият й бе починал, но това е минало, нали? Сега е различно, сега има Хенри. Усмихна се при мисълта колко на място се чувства тук. Беше приета, имаше приятели и харесваше мястото. Беше магьосница и това я поущряваше да намери повече приятели тук. Всички тук бяха като нея... в общи линии, естествено. Но все пак - тя е дете... което никога не е изживяло радостта на детството. Щеше да го преживее и забрави някой ден, но сега си го напомняше, за да не допуска повече такива грешки.
- Та какво казваше за цветнопръстите калинки - с леко иронична усмивка наруши неловката тишина Ем.
И Зу пак започна с ентусиазъм разказа си. Какво въображение само. Сигурно имаше и реалност, но къде? Само тя си знаеше. Еми този път се заслуша в разказа си и дори се отнесе - стана й интересно. Зу беше права, тази тема беше по-приятна.

-..Всъщност оказа се, че това малко същество в този момент беше спасило живота ми! Колко вълшебни са тези калинки. Удивително! – Емили заклати одобрително глава, обаче Зу трудно различаваше дали разбираше какво говореше тя, или просто се съгласяваше от учтивост.
От разказите на П’ти Баск, залезът се беше надвесил над земята, както всяка вечер по това време, но градината в този миг изглеждаше направо невероятно. Мястото имаше слабост към цветовете, и на където и да се обърнеше човек животът беше украсен с хиляди и хиляди нюанси.
“Каква прелест само!” – помисли си с обичайното игриво пламъче в очите Зу, и за пореден път прегърна околността с поглед.
Колко ли любов е дал Господ за да направи това място..нещото, за което момиченцето си беше мечтало. Навсякъде. По всяко време. Във всеки блян.
А сега просто стоеше, заобиколена от розови храстчета и зелени стълба, жълти корени и виолетови почви.
“Не, мила ми Зу, какво си въобразяваш..”
До някаква степен беше напълно права, понеже през погледа й нещата бяха такива..шарени, пъстроцветни, без правила и ограничения..
-Какво става? – рязко попита Емили и заби краченца в “цветната” почва, стил “магаре на мост” и се взря в отсрещния храст.
-Какво да става? - леко разочарована отвърна Зу, която последва примера на дружката си и застана на едно място. Лилавата й рокличка се повя, взимайки пример от вятъра, а къдравите й ръкави се спуснаха, като завеси.
Храста отново се разтресе и от него изскочи нещо..странно. На пръв поглед, разбира се.
-О, я че сърничка!- въодушеви се Зу и скочи от люлката, опитвайки се да догони животното.

ТРЯС!
Изведнъж на дребното момиченце й се стори много по-неприветливо, както преди пет минути. Сърната побягна колкото можеше, а П’ти Баск беше повалена на земята. Всичко за миг се раздвижи, сякаш имаше земетресение..клоните се отместваха, откриваха на свобода един от своите страшни създания.
Може да са големи, но са много глупави.

Един огромен, очевидно много тежък, вунящ на мърша и умряло, тъп до мозака на костите си трол се появи в цялата си гнусотия и огромнище пред момичетата. На това му викам аз грамадилище. Беше висок около 5м и заемаше хиляди квадратни такива. Такова чудо просто не сте виждали. Тролът подсмръкна и избърса сопола си.
- Йууууу - отвърнаха с отвратена гримаса ученичките на движенията му.
Това им беше грешката. Тролът ненадейно ги забеляза и им се усмихна с почти беззъба, плесенясало-зеленикава усмивка и посегна да ги хване като почти извика:
- Сърничкииии!
Да, не стига, че беше глупав ами и беше сляп. Браво, брато - така те искам. Ох, отплеснах се. Така огромната му лапа, обаче се уви около въздуха. Двете момичета бяха на няколко метра по-встрани - избягали, за да не ги смажат. Последва втори такъв опит, но този път едва не ги стъпка.
- Гледай къде вървиш, бе! - провикна се Зу.
Тролът я изгледа и се разплака. Седна и започна да се тръшка, ронейки крокодилски сълзи.
"Лелеее, това колко годишно трябва да е?" - запита се наум Ем.
Ама реването стихна изведнъж и с още мокри очи тролът стана и изгледа гневно Зу.
- Гугу се сълди на глуб'янката. Сега Гугу 'ше я из'де. - каза той и този път успя да улови Зу.
Тя започна да се мята в огромната му длан, а той я разглеждаше. Ем чак се изплаши, че наистина ще я изяде и се съсредоточи. Усети, че той се страхуваше от болката. Представи си как хиляди ножове се забиват в него.
ТРЯС!
- АААААА - развика се тролът, изхвърляйки Зу и лягайки, търкаляки се на земята. Зу сега беше кацнала на едно дърво и още не можеше да се сафиряса. Още, когато Ем погледна да я потърси усети как тролът се изправя - земята се тресеше като за последно.
И той се наведе. Не успя да улови Стоун, но продалжи да я гони. А тя хвърчеше като финикиец от едно място на друго. "Добре, че си обух маратонките" - похвали се умстрено тя.