Начало на годината

Навън валеше. Стоманени облаци висяха злокобно над Академията. Времето отново бе съгласувано с настроението на обитателите и. Директорката Ранд си беше тръгнала. Беше ги оставила и на всички им беше тежко. Но Лия все пак взе решение купона за началото на годината да се състои. Защото така беше редно. Тя крачеше по празните коридори. Шумът от стъпките и се блъскаше в стените и я застигаше като зловещо ехо. Очите и бяха зачервени и подпухнали. Сестра и я нямаше. Каквото и да говореха хората за Една, нищо нямаше да бъде същото вече. Олющената врата се появи пред Адамс твърде неочаквано и бързо. Тя натисна прашлясалата дръжка. Чу се тихо скръцване. Джи се озова в празно помещение със застоял въздух. Миришеше на мухъл. Прах и паяжини се стелеха навсякъде. Ан сбърчи носле. Махна с ръка към големите прозорци, които се отвориха послушно. Няколко минути отнеха на жената да свърши неща, които иначе би направила за броени секунди. Концентрацията и липсваше… напълно. И все пак вече положението не беше толкова зле. Виждаха се неща като стени и под, но много работа предстоеше. Няма да описвам мъките, през които мина Джиджи. Ще се спра направо на крайния резултат. На пода имаше големи черни мраморни плочи. На определени места се издигаха дървета с голи клони, които сякаш бдяха над надгробните камъни и кръстовете отдолу. Имаше множество лами, увити в тъмни шалове. Стените бяха също в тъмни оттенъци. Барът светеше зловещо. Дебели плюшени пердета скриваха този изблик на мъка от нежните и чисти лъчи на Луната. Малко напомняше на Хелоуин парти, но ги нямаше тиквите, бонбоните и веселите дечица. Нора беше облякла дълга черна рокля с корсет. Косата и беше на кок. Устните бяха черни. Не беше сложила грим на очите си. След толкова сълзи не и понасяше. Седеше и гледаше безпомощно в една точка. Вратата изскърца.
- Готово ли е? – попита някой.
- Естествено – отвърна Лили.
В далечината чуваше стъпките на множеството, идващо към тази стая. Знаеше, че ще трябва да се изправи пред тях и да говори. Да потвърди това, което всички шушукаха. Да каже, че не можа да я спре. Да признае, че я нямаше. Да го вижда беше достатъчно тежко, но да го изрече? Точно тя да бъде човекът, който ще се направи на силен пред всички. Е, налагаше се.
- Здравейте всички. – промълви тя – Аз съм Лилинор Джианна Адамс и тази вечер трябва да застана пред вас и да ви кажа, че Еванджелин я няма. Тя си тръгна. Не можах да променя решението и, тъй че ако искате можете да обвините и мен. Ако ще ви олекне. Няма да ви съдя, дори ако решите да си тръгнете. Все пак знам, че много от вас бяха тук заради нея. Но все пак, ако останат хора, аз няма да се откажа. Обещах, че ще продължа да поддъжам това място, за да може някой ден, ако тя поиска да се върне, да има къде. Предметите бяха предвидени 3, но имайки в предвид обстоятелствата, не знам какво ще стане сега. Поне два предмета ще имате, за повече не мога да гарантирам. Ще положа максимални усилия, за да продължите да имате хубави моменти тук в Академията. Е, това е от мен… Барът е отворен…

Днес бе от онези неуместно невероятните дни. Невероятен, защото слънцето грееше, а беше ноември, беше събота - нямаше училище, всичко бе така безгрижен, но неуместно, защото някак си винаги когато нещата са толкова добре имаше нещо лошо, което разваляше всичко. За Джейн досега денят бе само невероятен, без неуместен, но започваше да се чувства странно, някак си самата атмосфера на деня подсказваше, че нещо не е наред. Опита се да пренебрегне това чувство и започна да се оправя за партито тази вечер, каквото и да ставаше, едно парти можеше да промени това. Поне така тя си мислеше, напоследък Джи бе твърде заета с обмислянето на други неща и се случи невъзможното за нея - да пропусне нещо, да не разбере нещо първа и да не знае предварително нещо. Това нещо бе именно напускането на Еванджелинд, явно Лестранж е била наистина заета и обсебена от мисли за нещо друго, че да не забележи това поне няколко дни преди да се случи - все пак тя виждаше съдбите на хората, а бе видяла директорката само преди няколко дни в часът й. Винаги обичаше вместо да внимава в часът да разглежда съдбите на учителите, това и доставяше някакво огромно удоволствие, та смятайте само нещото, за което мисли напоследък колко я е обсебило, че не е направила това . А нещото бе това което я притесняваше в началото на всяка година - старите й приятели ги нямаше. Във втори курс приятелите й от първи курс някак си бяха решили да си тръгнат, намери си приятели и какво сега в трети курс приятелите й от втори курс ги няма, но този път страдаше повече, защото се бе сближила изключително много с едно момиче, което го нямаше, беше направила рок груба и познайте какво - членовете й ги няма - групата се разпада. Ех, затова трябваше да направи солова кариера и да не се сприятелява с никого, както си мислеше от самото начало.
Джи бе пропуснала и това, че партито ще бъде в готически стил, затова се облече ето така. Ефектно, но крайно неподходящо. Естествено закъсняваше, но това не й пречеше да върви гордо без да бърза към мястото където беше купонът.
Щом отвори врата я лъхна тягостната и мрачна атмосфера, която бе обзела цялата академия, но сега всички бяха там и тя бе по-силна и Джи не можеше да се направи, че не я забелязва.
Джейн не смееше да влезе по-навътре, колкото и странно да е тя изпитваше срам и неудобство, да, колкото и невероятно да звучи, чувстваше се не на място. Явно наистина нещо лошо се беше случило, колкото и да е, каквато и да е тя, не можеше да влиза с горда усмивка облечена по-този начин.
Заслуша се в думите на Лилинор.
"...Еванджелин я няма. Тя си тръгна..." Тези думи обясниха всичко и помрачиха настроението на Джейн. Това беше любимата й професорка, не беше възможно да си е тръгнала! Но... какво ще стане сега, какво ще стане с училището, какво...о, не, това бе невъзможно. На Лестранж и причерня пред очите, едва не загуби съзнание, а след това очите й се насълзиха с горещи сълзи...
Не можеше да си позволи да я видят - дъщерята на Смъртта не плачеше, това беше признак на слабост...на човечност.
Тя отвори отново врата и направо излетя от стаята бутайки някакво момиче, което стоеше на прага.
Отиде в стаята си и се опита да се осъзнае, искаше и се да напусне, да изчезне и никога да не се връща, трябваше да се върне на партито и да остане в училището, щеше да е ужасно за Лилинор, освен че сестра й е напуснала сега и учениците да почнат да напускат, това щеше да я съсипе. А все пак някой се е потрудил да организира това празненство при тези обстоятелства и заслужаваше уважение. Джи се облече така сякаш ще ходи на погребение, но това отговаряше на настроението й и се връзваше с празненството. (това е тоалетът й )

Месец ноември се оказа доста променлив и непостоянен тази година,през различинте дни в седмицата ту имаше прекрасно слънчево време и беше доста топло,ту после ставаше облачно и мрачно,а и имаше такива периоди перз който бушуваше невероятно силен вятър и толкова студено беше,че човек не смееше да излезе навън,за да не си навлече някой пневмония или настинка.Това по никакъв начи не не попречи на Хенри да си изкара една стархотна ваканция при семейството си и своите приятели,времето за него мина толкова неусетно,незабелижимо и не разбра когя дойде време за началото на втората учебна година в академията.
През първата година му се бяха случили толкова хубави и прекрасин неща,насътпиха много промени в живота му и се надяваше,че и през тази година той ще успее да бъде още по-добър и да надмине постигнатите досега резултати.
Вече беше свикнал с сбогуванията и след като беше изпратен от семейството си до самата гара,момечто им помаха да зовиждане,пак щяха да се видят след някой и друг месец.
Той беше сред първите,който пристигнаха и веднага се разчу за официалноот тържество,окето се готвеше в едно от големите помещения на академията.Видя доста познати лица,но нямаше мнго време за приказки и разговори и бързо се качи горе,за да се пероблееч и издоара за тази вечер.
Много обичаше подобни тържества,танците и забавлянията бяха в кръвта му и като леки се изчерви,тайно се надяваше да види и Емили,момичето в което беше влюбен и вс което имаха доста сериозна връзка от едан година.
Не исакше още сега да изпада в подобно романтично настроение и започна да се облича,а костюмът който беше избрал беше прекрасен,макар че се наложи да го ицмени малко,защото тържеството беше в готически стил.
До него също стигна слуха за неочакваното напускане на една от любимите им учителки г-жа Еванджелин Ранд,за съжаление това се оказа истина и когато вече беше се запътил към залата,чу разговорът на г-жа Лилинор Адамс и тя съобщаваще за напускането на порфесорката.
Това хвърли мрачна сянка върху лицето на момчето,той мразеше подобни раздели и едва ли това беше очакваният старт на годината с подобни новини.Вероятно тоа щеше да бъде съобщено и на всичко сотанали,който ще се съберат в залата и техните реакция едва ли щяха да бъдат по-различни.
Настроението на момчето доста рязко падна,но за разлика от Джейн,която мина на няколко крачки от него и бе излетяла от залата,той реши да влезе,макар че едва ли щеше да остане докрая.
Това беше елегатният му костюм,който беше добре комбиниран с аксесорите,окойто си беше сложил,както и с тъмната му коса,която вче беше черна и нямаше никакви следи от светлата му кестенява коса.- Начало на годината MILAN%20pinstripe%20%202010%20promo%20B%20&%20STRIPE

Начало на годината MILAN%20pinstripe%20%202010%20promo%20B%20&%20STRIPE

Светът се завъртя за момент пред очите на момичето. Беше в зала, в която трябваше сега всички да празнуват царски за започването на учебната година. Всички, обаче, мълчаха и гледаха втрещено, тъжно и дори ужасено. Какво беше казало току-що Професор Адамс? Главатами, умът ми не го побираше. Но нека ви разкажа как се стигна до тук първо.

***

Всичко започна тази сутрин. Събудих се и огледах стаята. Беше страшно студено. Най-после се усещаше истинския Ноември. Излязох в светлата всекидневна и погледнах навън. Беше тъмно - като здрач, но часът бе около 10 сутринта. Усмихнах се на малките капчици дъжд стичащи се на струйки по големия прозорец. Сложих ръка на стъклото и дъхът ми го замъгли. Обърнах се и отидох в банята да се пооправя. След топлия душ закусвах и хванах една интересна книга, както винаги. Нещо във въздуха се раздвижи. Персефона, черно-бялото й коте, се сви на кълбо в скута й. Не бе хапнало нищо от вчера. Какво му ставаше? А като сетих за вчера направо ме побиха тръпки. Спомних си страшната буря, гръмотевиците, силния вятър. И всичко това сякаш изведнъж се появи. Странно поведение бих казала аз, но тогава интуицията ми подсказваше, че има причина за всичко и че всичко е онова - страшното, странното, невъзможното. Сега не ми се мислеше особенно затова. Пробължих с предишното си занимание.

---

5 часа по-късно
Къде бяха всичко? Какво, за бога се случваше? Излязох от сградата на Академията и се запътих към малката къщичка на брат си, близо до Прокълната гора. Бях с черни дълки и черна вълнена блуза. Притиснах коженото си яке, още по-силно до себе си. Притичах под дъжда и се крих под дървения навес. Отръсках се от вече стичащата се по мен вода и почуках на вратата. Трябваше да му дам някакви документи, които професор Ви ми бе дала. А и се бяхме оговорили, че ще отидем до града, за да отпразнуваме заедно започването на учебната година. Никой не отговори. Не чух стъпки, нито потрякване... просто тишина. Почуках 2ри път. Никой не благоволи да ми отвори. Не бе тук.. а къде беше тогава?
Върнах се в Академията и забързхам към една обща стая на работещите тук. Намираше се в коридора на техните общежития. Всъщност не бе точно стая, а фоае, свързано с главния коридор. Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно чувах гласове. Бяха два мъжки гласа. Стря се до една от стените и се заслуша.
- Не съм сигурен защо го е направила. Да си чул наскоро да има някакви проблеми? - каза единия, особенно познат.
- Не, но разбрах, че не е била в особенно добро настроение тия дни. Може би се е скарала с някой и й е дошло в много. Може би е само почивка или... - заглъхна гласът на Крис.
- Тя няма да се върне. Поне така разбрах. Вчера беше бясна, когато излезе от сградата. Но нека се надяваме. Нека се молим да се върне. Без нея, това място изгуби една част от себе си. Не знам как ще го приемат децата.
- Те я обичаха, нищо, че понякога се държеше с тях зле.
- Сещаш се, че е такава. Тя си е избрала да е такава. И въпреки това всички виждахме хубавото в нея, нали?
- Да, съгласен съм.
- Хайде, връщай се на работа.
- Ок.
За кого говореха те? Нима някой бе напуснал? Защо щеше да го прави? Нима прекрасната Академия бе станала скучна на някой? Ем тръсна глава и невярващо тръгна с неуверена крачка напред. Крис изкочи от ъгъла и едва не се удари в нея.
- О, сестра ми. Виж, днес няма да мога да дойда с теб в града. Не е подходящо, предвид обстоятелствата.
Подадох му документите от Ви и го изгледах намръщено.
- Какви обстоятелства, Крис? Какво се е случило?
Брат ми се закова точно до мен.
- Ти не знаеш ли?
- За какво говориш, Крис???
- Никой от децата в Ада не знае, нали?
- Никой нищо не ми е казал! Само вие се държите странно! И децата от Рая? Защо все ние сме неусведомените?
- Сестра ми... Дишай, моля те. Виж...Не бих могъл да ти го кажа аз. Ще го чуеш тази вечер. Само, моля те не се паникьосвай. Не можеш да промениш нищо.
Не казах нищо, докато го гледах да се отдалечава. Бях объркана и някак.. тъжна. Беше интуиция. Предвещаваше лоши новини... но какви? Какво можеше да е толкова лошо, че Крис го бе страх да го изрече и защо само ние ададжиите незнаехме какво става? Тръгнах към стаята си, за да се приготвя за вечерното празненство.

***

Огледах се. Бях облечена в красива, семпла, черна рокля, а на врата ми отново лежеше тихо сирената ми - връзваше се с тоалета и случая. Сребното се докосваше с необиайната си студенина до кожата ми. Нощта се бе прокраднала, като тиха гостенка се бе настанила в стаята. Въпреки тъмнината аз изпъквах с бледостта на кожата си. Приличах на призрак. Бях дете не мрака, но сега сякаш се чувствах неудобно. Надявах се само да изглеждам в залата, на по-светло, не толкова бледа. Надявах се да не уплаша някой. Нахлузих обувките си бурзо и излязох в коридора. Студенината му не ме засегна, понеже вече тялото ми бе замръзнало, незнайно защо. Не зъзнех обаче. С всяка крачка към залата знаех, че нещо приближава. Знаеше, че точно сега ще разбере какво толкова е разтроило всички.
И така нека превъртим лентата и застанем в залата пак. Думите на Лилинор току-що изречени... Аз замаяна... Всички шокирани... Гробната тишина. Никой не каза и дума. Изведнъж Джейн изхвърча от стаята. Никой не се обърна да я види, нито да я последва. Никой не бе способен да излезе от вцепенението си...освен аз. Вратата бе оставена отворена. Обърнах се и залитайки, все едно съм пияна се запътих към нея с каменно изражение. Погледнах в дясно за миг и мернах брат си в другия край на стаята да ме гледа толкова разтревожено. Сигурно изглеждах зле, сигурно... изглеждах така, както се чувствах. Всички, които бяха от Ада разбираха. За нас Еванжелин не бе само учител, а и ръководите и наша предводителка. Тя бе тази, които най-много обичахме и тази, която ни показа какви трябва да сме. А сега всички чувствахме празнината в гърдите си, всички чувахме сърцебиенето в учите си, всички искахме да заплачем редом с Лилинор, която явно не се удържа и още в края на речта маската й се разпадна. Роклята почна да ме стяга. Имах нужда от въздух. Светът около мен се въртеше. Това ли беше да си тъжен? Нищо, е не познавах почти тази жена, както другите, всички се бяхме привързали към нея. Щом усетих, че съм излязла от залата се строполих на пода, вдясно от вратата и загледах с кристални очи стената. Само аз ли реагирах така? Нима другите не го чувстваха? Все още не се чуваше нищо от залата, нито звук, нито движение се долавяше. Къдриците на свобидно пуснатата ми коса се спуснаха по лицето ми, ушите ми заглъхнаха. Нима беше истина. И тогава припаднах. Последната ми мисъл крещеше: "Някой да ме свести! Не искам да ме виждат така!", но устните ми не се подчиниха.

След като намери сили отново да стане на крака Лестранж излезе от стаята си и тръгна отново към залата. Когато идваше насам въобще не бе усетила как е изминала целият този път, но сега сякаш той бе по-дълъг от всякога, а краката й отказваха да я слушат и да се движат бързо. Полагаше толкова усилия да ходя сякаш спринтира, но знаеше, че едвам се влачеше. Защо всички, които харесваше тляваше да напускат училището, сякаш...сякаш имаше някакво проклятие над училището. Или може би над нея, може би самата тя бе проклятие отблъскващо хората, каращо ги да напускат училището. А за нея академията беше всичко, не само място, където да учи, тя беше и дом, хората, колко й чужди да й бяха бяха като семейство - единственото й семейство. След всичките тези объркани нещау Джейн не знаеше кое й е семеството, май се оказа, че въобще няма семейство, нямаше си и дом - от две години не се бе замисляла над тези неща и сега осъзна, че наистина е така. И много я болеше когато някой напускаше училището. Тук бяха приятелите, тук и беше всичко, това място я промени тотално, нямаше да е това, което е, ако не беше то. Сигурно щеше да продължава да живее като Пепеляшка, която не е намерила принцът, при мащехата си. Беше забравила за това, но сега се сети, че когато беше малка, когато за пръз път прочете тази приказка - майка й не и даваше да чете, но тя я намери и я прочете, това беше и първата приказка, която прочете, си представяше, че тя е Пепеляшка, защото нейната съдба беше като тази на пепеляшка и си представяше, че някой ден, както става в приказката, ще отиде на някакъв бал ще изпусне обувката си и тогава принцът ще я намери й всичко ще завърши добре, с щастлив край, като в приказките. Този спомен от миналото я накара да се разсее малко и благодарение на това да върви с нормално темпо. Вече беше в коридора пред залата, когато забеляза Емили.
Ха, ето един човек от миналата година, който познаваше и харесваше не е напуснал това училище.
Но, тя беше в безсъзнание, ето един човек, който се чувстваше като Джейн, на дали някой може да разбере и да почувства такава мъка каквато учениците от Ада - бе напуснала тяхната ръководителка и любима учителка, е, разбира се сигурно Лилинор страдаше още повече от тях.
Лестранж се наведе и прошепна:
-Емили... не можеш да си позволиш другите да те видят в това състояние...толкова слаба, та, ти си от Ада!
Ето това баше и още по-гадното, освен, че учниците от Ада страдаха повече от другите, те не можеха да си позволят да покажат чувствата си.

Ем чуваше в далечината да се изговаря името й. Някой й говореше, но ушите й пищяха и не чуше нищо. Отвори леко клепачите си. Картината бе размазана, но видя ситует пред себе си. И тогава чу думите по-ясно:
-...толкова слава, та ти си от Ада.
Проряза я остра болка в гърдите. Сякаш като беше от Ада трябваше да не плаче, да не чувства, да не обича... нищо. И тя бе човек като всички други. При третия опит да отвори очи тя фокусира Джейн и изведнеж гнева се превърна в тъга. Лестранж изглеждаше така, все едно току що си е изплакала очите. Тя се чувстваше като нея. Емили седна и се загледа в очите на съученичката си. С малко помощ от стената се изправи на крака, облегна се на студената повърхност и с тъжна усмивка разпери обятията си. Джейн в началото изглеждаше объркана, но после бързо разбра. Огледа се тревожно и плахо обви ръцете си около Стоун. Двете седяха така за миг. Емили усети най-сетне състраданието, което не съзря в онези статуи в залата. А сигурно казвате, че двете преувеличават. Всъщност нито една от тях не е имала семейство в моменти, когато се е нуждаела от него. Не са имали никой - нито приятели, нито топла ръка. Тук те получиха такава, получиха подслон, получиха уют и най-вече любов. Еванджелин бе жената, която се грижеше за тях и те не веднъж бяха разговаряла неофициално след часовете за живота. За хората от Ада професор Ранд беше като роднината, която никога не са имали. Вече я нямаше... Щеше ли да се върне? Никой нямаше да я замести. След като се откопчиха една от друга, избърсаха малките сълзички потекли по лицата им, вдишаха дълбоко, поправиха роклите си и с каменно изражение клязоха отново в залата. Там вече не цареше сковаността, която разпоряше въздуха с безмълвните си писъци на болка. Хората, обаче не бяха весели, напротив. Шушнеха си тихо по ъглите или на сепаретата, с зловещите маски на нямото съжаление. Двете момичета се запътиха към бара с леко наведени глави, така че никой да не види лицата им. Седнаха на високите столчета и си поръчаха по един силен алкохолен коктейл.

Началото на учебната година. Как всичко дойде толкова бързо. Стоях в стаята си и се гледах в огледалото. Бях облечена в дълга готическа рокля, точно каквато предполагаше темата на партито. Червен корсет с много черни връзки представляваше горната част на облеклото ми. Надолу се спускаше свободно черния плат, стигайки чак до краката ми. Черни високи сандали допулваха всичко. Тежък рубинен пръстен и колие с черен кръст с ръбини по него и такива обеци бяха бижутата. Косата ми бе черна с един червен кичур и бе пусната свободно. Гримът ми бе черен, допълнен с червено червило, а на задната част на гърба ми се виждаше черен китайски йероглив, обрисуван красиво и изчистено. Лицето ми бе със стъдена физиономия. Е, бях готова за тръгване. Бавно излязох от стаята и се придвижих към балната зала. Коридорите бяха тихи и зловещи. Въздухът бе студен, каращ всеки да го побиват тръпки от него. Скоро след това стигнах дестинацията, влизайки в стаята. Е, тук не бе нещо по-различно. Всичко много напомняше на гробище и то не само на облик, а и на настроение. Лицата на всички бяха толкова печални. Но защо? Замислих се точно за секунда и отговора изплува в главата ми. Ранд бе напуснала. Е, не се изненадвах чак толкова много. Тя така и така щеше да се махне рано или късно. И честно да си призная, изобщо не ми липсваше. Просто тя винаги е била толкова студена, ужасна, гадна. Сякаш бе кубче лед, но не я винях. Всеки си имаше причини да стане такъв какъвто е. Да, всъщност може би наистина мноого много малко щеше да ми липсва това винаги като я видя да гледа злобно или да има на лицето си онова каменно изражение. Учениците от ада изглеждаха потресени, тези от рая ужасени, а Лили, е за нея нямах думи. Знаех от Рената, че тя наистина много обича сестра си въпреки всичко, а това нейно напускане сигурно я е наранило страшно много. Но тя бе силна жена и щеше да се справи. А сега определено имах нужда от питие. Запътих се към бара, взимайки си чаша червено вино и подпирайки се на една стена започнах да оглеждам всичко, отпивайки малки глътки. Тогава погледа ми попадна на една позната фигура, което ме накара да се усмихна.

Събудих се с ужасно главоболие. Едва се бях прибрал в замъка. Миналата вечер се бях върнал в Мюнхен заради брат си и сестра си. Или по-точно бяхме ходили на надсвирването на бандите, което печелех преди редовно, но от 2-3 години не се бях явявал. Та тази година ходих с тях и сега главата ме болеше от алкохола, некадърното свирене на някои от групите и изпушената марихуана, която беше доста некачествена. Станах и започнах да си правя сутришната тренировка. Забелязах през прозореца, че всички са в черно за празненството. Стана ми ясно, че е заради Ранд, защото знаех от много време, че иска да напусне и сега явно го беше направила. Потърсих нещо черно за случая. Единственото различно от черна тениска на гръндж банда, което намерих беше едно черно расо като на Смъртта. Облякох го и направих една обиколка на околността за всеки случай, понеже все пак си бях пазач на училището.
Отидох към залата и видях печалните лица на всички. Не ми пукаше и по тази причина си бях с непукистичното си лице. Въпреки че имах кратък флирт с Една някога, сега не изпитвах никакви чувства към нея. Главоболието ми ме убиваше и затова бързо се насочих към бара за още алкохол. След като си направих типичната за моя вкус "отверка". Видях Джой. Приблих се към нея и я целунах леко.
- Здрасти. - казах й.

Хенри беше доста разстроен от новините,който научи че дори не се обади на Емили,която видя да влиза в залата заедно с Джейн и двете момичета бързо се насочиха към бара.Надяваше се само да не прекалят с пиенето,защото не само че моментът беше неподдходящ,но едва ли и тяхната любима перподавателка би се зарадвала от това.
Би трябвало той да отиде при нея и да я успокои,но в този момент тя имаше нужда повече от своята приятелка,така момчето незабелязано отиде до близките маси с храна и седна на известно разстояние,за да я наблюдава.
Хората постепенно започваха да пълнят злата,но си личеше че никой не изглеждаше щастлив и новината доста бързо се беше разпространила наоколо.Сега всички обсъждаха най-малките подробности,гадаеха защо се случило това и дали пък няма конфликт между директорката и учителския състав.
На Хенри му беше доста неприятно от подобни коментари,не обичаше да гооври зад гърба на другите и се опита да избяга от своите черни мисли,акто се заслуша в приятната музика,която започна да се носи наоколо.
Малко веселие щеше да се отрази добер върху неговото състояни е и настроението на всички други,носе виждаше само как изкуствено се весеял ти усмихват,а всъщнос повечето от тях плачеха и тъгуваха за напускането на госпожа Ранд.
Хенри набързо изпи два коктейла от малини и пак погледна към масата на Емили,която имаше такова изражение,че все едно беше умряла майка й.Тежка въдишка се отрони от гърдите му,не искаше да я вижда в това състояние,но какво можеше да се напарви,всички кажи рече бяха в такова състояние и техните костюми тоталон отговоряха на смивлоиката на тържеството.