Прокълнатата гора

Има митове, че преди всеки, който влезе тук, никога не излиза. Във всеки един мит има по малко истина, така че и това може да е така. Въпреки че досега директорките са нямали проблеми с откриването на непослушните ученици, които пристъпват забраната и влизат тук - забраната е само формална, а и никой не се интересува, ако нарушат правилата.

През гората от вековни дървета се просмукваха малки снопчета светлина, лъкатушеща по тесните пътечки и галеща нечия кожа. Емили беше седнала на тревата, обгръдена от свежия мирис на мястото, смесен с мухъла. Вятърът гонеше косите й и сплиташе пръсти в тях; хващаше ги и ги разпиляваше безпощадно. Слънцето се птразяваше в безпорно русия оттенък в тях. Момичето беше обгърнало крака с ръцете си и гледаше зелените корони, контрстиращи на перленосиньото небе. Времето не беше точно в неин стил, но трябваше да се примири. Пък и беше сигурна, че скоро небосвода ще срещне облаци. През красотата на зловещата и прокълната гора се криеше нещо необикновенно и истинско - историята на вековете. Ако можеха да говорят щяха на унесът красавицата далеч от тук, от сега. В главата й се мъдреше единствено нищото, което обвземаше цялото й тя. Тя седеше неподвижда с плътно затворени клепачи и разтилаше цялата си енергия свободно в околността.
Зелените й очи рязко се отвориха. В съзнанието й бяха изплували два образа - Хенри и онова момче Кристофър. Чудеше се дали ще се справи и какво всъщност трябваше да прави, за да задържи колкото се може по-близо своя любим? А въпросите свързани с Крис я глождеха хиляди и хиляди. Не можеше да спре цели 3 дена тази атака от мисли. Може би, точно тогава, точно там, точно в този момент, за първи път тя имаше нужда от помощ. Но което и да е момиче в замъка би се чудило и маело колкото нея. Трябваше й мъжка подкрепа. Лошото беше, че познава само Хенри, Крис и... Това е - Ник. Гаджето на Ниа със сигурност щеше да знае решенията на колко проблема или поне би й казал кой как би реагирал на съотетни действия или думи.
За миг отново прерови разговора с... брат си. Беше й странно да го нарича така, но... "..сестра...семейство...изоставен...починали...Длечър" Думите кънтяха в главата й - части от разговора, който двамата проведоха деня след бала. Искате да го чуете? Добре, но ще е накратко:
"- Защо каза, че съм ти сестра?
- А ти защо трябваше да ми се мръщиш така и да ми викаш?
- Значи признаваш, че е лъжа?!
- Защо да те лъжа за това? Пребродих света, за да те намеря, а ти ти да се окажеш досадна, малка, прекалено сериозна първокурсничка.
- Вече второкурсничка, тиква такава. И не съм досадна и прекалено сериозна. Просто, ти провали бала.
- Колко пъти да ти пов-
- Стига, чух го вече. Не ми се обяснявай повече ами ми разкажи за себе си.
И тук Крис й разказа всичко от до."
Това е малка част от разговора и очевидно виждате, че не се понасят особенно...донякъде. И сега Ем не знаеше как да се държи с него.
Все мобилния си и бързо избра Ник. Той вдигна на 3тото позваняване.
- Ало?
- Здрасти! Аз съм Емили.
- О, здрасти, Ем. Как е?
- Ами, добре. Обаждам ти се със зов за помощ.
- Какво мога да направя за теб?
- Ами, ела в Прокълнатата гора.
- Да.. добре.
- Чакам. - изрече тя накрая й затвори. Чу се само едно:
- Ама...
Ех, момчето не знаеше как да я намери, но не е задължително той да се лута. Тя щеше да го усети и да отиде при него.
Втренчи се напред усилено и присви очи. Ник щеше да дойде. Ами сега? Как щеше да го пита? Щеше да остане в неговите очи като слаба и безнадеждна... Започна да се успокоява.

Ник вървеше и мислеше какво може да иска Емили.
Той чу шум зад един камък. Там стоеше Емили и си говореше тихо.
- Здрасти Емили!
Тя се обърна рязко.
- О...здрасти! Не те усетих.
- Та какво има?
- Ами Ник ... аз...
- Имаш нужда от помощ?
- Да!
- И каква точно?...

Ник явно бързаше... или може би беше припрян. Емили не знаеше, но почувства вина, задето така го е отклонила от това, което е правил. Но имаше ли към кой друг да се обърне? Ниа? Не, Ем знаеше как би постъпила тя с Крис, а на нея този начин не й се нравеше. Да седне и да го разпитва. Та от къде да знаеше Стоун дали да му вярва или не. Ами Хенри? Беше сигурна, че Тонк нямаше решение за този проблем. Единствено Ник можеше да й помогне. Въпреки че и това не бе сигурно. Тя го погледна право в очите и попита:
- Искам съвет как да постъпя. Ти си момче, би трябвало да знаеш какво трябва да направя.
- Ъм, опасявам се, че не разбирам какво общо има това.
- Става дума за Хенри и за Кристофър. С моя любим ще бъдем разделени - в различни крила. Знам, че е само това, но времето ни намалява. Имам чувството, че ще го изгубя, ако не направя нещо. А колкото до "брат ми" - тя направи с ръце кавичките - при него е по-сложно. Не знам дали да му вярвам, не знам как да разбера каква е цялата история без да го питам.
Ник се замисли. Седна до нея и я погледна. Всъщност гледаше през нея, някъде надалеч оттук. Ем се саморазкритикува. Винаги се бе справяла сама. Защо сега бе поискала помощ? Сякаш нямаше да намери решение. Но тогава се появи страхът. За първи път Емили Кристофър Стоун се страхуваше истински от загубата на своя любим и от скритата през всичкото това време истина. Дълбоко в себе си русокоската знаеше, че рано или късно ще загуби Хенри. Знаеше, че е сестра на Крис. Но не го признаваше пред себе си. Забога с Длечър дори си приличаха. И не става дума за характер, а за външен вид. А след като завърши Академията Ем щеше да поеме по един път, а Хенри - по друг. Знаеше го и се обвиняваше, че е безсилна над времето и истината. Обвиняваше се, че дори и маг тя беше слаба и беззащитна пред това, което щеше да се случи, да узнае. И ето тук тя има нужда от помощ, подкрепа, вяра. Има нужда от приятели. С Ник не бяха точно такива и се чувстваше странно доверявайки сложния си живот, но нямаше избор. Това бе пътя и нямаше връщане назад. Стивънс се прокашля и прговори...

Ник я погледна и му отне точно минута за да разбере какво става с нея. (Сигурно си мислите че ще ви кажа как винаги знам какво мислят другите нали?... Е не сте познали! Това ми е запазена марка!
Но да се връщаме към разговора!)
- Искаш да ми кажеш че когато пораснеш ще се разделите в различни посоки , а ти ще го обичаш още...
- К-как разбра?
Това накара Ник да се засмее
- Виж аз знам много неща! И аз съм минал през това!
- Искам и за друго съвет...
- Слушам те...

- Но ти не си ме посъветвал още за първото. Моля те. Трябва да разбера как да задържа Хенри. Не искам да губя още един...- каза последните думи, шептейки толкова тихо, че дори и вятъра не можеше да го чуе.
Но Ник май успя. Обърна глава напред и се заслуша в неразказаните приказки на листата. Може би бе сберкала. Впрочем от къде забога да знаеше Ник? Та това не се случваше на него. Той не бе преживял това, което тя беше. Той не можеше да знае какво изпитва Емили и как въприема всичко.
Стоун просто стана и изтупа дънките си.
- Зарежи. Няма смисъл да те тормозя така. Това не е твоя работа. Проблема си е мой. - За последно русокоската се обърна към момчето. - Само за едно мога да те помоля. Моля не казвай на никой за срещата ни днис, нито за нещата който казах или направих, нито за тези които ще кажа или направя.
- Но аз...
- Обещай ми! - избълва Еми с властен глас.
- Обещавам! Но...
- Шшшт. - тя вдигна пръст пред устните си.
След краткия разговор Стоун се запъти с много бавна, но сигурна и решителна крачка по-надълбоко в гората. Едва, бе минала и 5 метра, когато от храстите се показа пантера - черна като безлунна нощ, но покорна на русокоската като прислужница. Приближи се към момичето и отърка моцунка в ръката й. Стоун само я погледна с премрежен поглед, в който се четеше смесица от размисъл, тъга, любов, недоумение, недоверие, противоречие и още нещо, което не можеше да се определи. В гърдите й бошуваха емоциите сега за първи път, откакто се замисли за проблемите и изпитанията, които щеше да сложи живота за нея... отново или за първи път.
За миг се почуди дали да не се върне при Ник. Остана повита на една страна гледаща го, както й той нея. Стивънс разчиташе всичко в очите й и може би...но само може би я разбираше и можеше да й помогне.

Алисън вървеше бързо през гората с необяснима усмивка на уста. Всъщност не вървеше, а направо хвърчеше през дърветата без да спазва пътеки или указания. Изведнъж чу гласове и спря. Преди да се приближи се огледа. Докъде беше стигнала? До Прокълнатата гора. Русокоската потръпна. Мразеше това място. Въпреки че не беше идвала тук, само беше чувала за него. Както и да е, не беше най-приятното място за разходка. След като установи точното си местонахождение, Али тръгна към гласовете. Но посредата на пътя спря. Беше разпознала единия глас. Не искаше да го вижда. Само щеше да и развали приповдигнатото настриеноие. Но беше късно.- Най-вероятно бяха чули, че тя приближава и не можеше просто да се обърне и да се отдалечи от тях, затова храбро измина последните метри, надникна зад едно огромно дърво с вековно стъбло и ги видя.
Ник и... някакво момиче. Не го познаваше. Какво правеха тук? Това не беше нормално място за срещи и учениците рядко идваха в Прокълнатата гора.
- Ник? - попита учуденият глас на Алисън и той разко се обърна към нея. Като вида черните му очи сякаш ледена ръка обхвана сърцето и. Но тя храбро се усмихна, макар и малко пресилено.
- Здравей! - поздрави го тя. После се обърна към момичето. - Аз съм Алисън - представи се.

Алисън? Какво прави тя тук? О няма значение! Ник трябва да даде някакъв съвет на Емили.
- Емили! - каза Ник. Но тя си бъбреше с Алисън .
- Емили да споделем ли с Алисън проблема ти? - Попита високо Стивънс.
Емили се сепна и рязко се обърна с широко отворени очи.
- Н-няма смисъл да я тревожим! - отговори тя притесна.
- Какво става тук? - Поинтересува се Алисън.
Емили се приближи до Ник и прошепна:
- Няма как да я изгоним! Трябва да и кажеш! Може да помогне!
- Защо аз?
- Мен...просто го направи!
- Добре...- Ник стана и отиде при Алисън.
- Виж Алис...ела да ти разкажа.- И двамата се отдалечиха.
И тук Ник и разказва за проблема на Стоун.
- Мисля че мога да помогна...
- И още нещо но не за Емили...
- Какво? - зачуди се Алис.
- Видях какъв жест направи котато си тръгнахме с Ниа...

Какво забога? Какви ги вършеше Емили? О това момиче има ужасна, голяма и неразумна уста. По някога се чудя дали не е малумна. Стоун просто каза на Ник да отиде и да разкаже за оплетения й жовот на непозната?! Не мога да повярвам. Както и да е... Русокоската седна, опряла гръб на едно дърво... и естествено се саморазкритикува. Късно, мила - без казала аз. Жалка картинка беше сега. Плачеше й се. Чувстваше се... сама? О, не, отново ли? Стига де, има си Хенри, Ниа и дори Ник. Онова момиче Ашанти също й допадаше. О, не, не не и пак не. Забелязвате ли? Всичките приятели на Емили са от Рая. Боже Господи, това не може да е истина. явно се е размекнала като поничка на слънце. И който пита жила за Ада. На това му викам аз - глупости. Ем, обаче само разтърси глава от подобни мисли и зачака първокурсниците да се върнат. Стоун погледна напред, но вместо Прокълнатата гора тя виждаше страхувитата тронна зала, в която срещна за първи път богинята си. Това й се случваше за 3ти път. Жената я посещаваше на няколко пъти, за да я утеши, когато нямаше кой друг. О, колко глупаво бе постъпила Ем викайки друг на помощ. Богинята щеше да й помогне стократно по-добре.
- Не мисли така, дете. Аз не съм живяла като теб, и не мога да видя през очите на днешното поколение второкурсници. Те - погледна към съучениците й - могат да ти помогнат и ще го направят. Дойдох само едно мога да те уверя. Ти си за крилото Ад, мила. Аз те разпределих там. Ти си моите очи и уши, не забравяй. Аз сподпомагам за израстването ти към посоката, която ти е отредена. Не всички са идеални. Ще намериш приятели и сред себеподобни съученици, ако ме разбираш. Бъди благословена, дете мое, и живей мъдро - разделяй, владей, наказвай, обичай, целувай и отблъсквай. Бъди това, което си и което винаги си била. Обичам те!
И преди Стоун да може да осъзнае думите, преди да каже и звук, жената изчезна. Замисли се върху всичко казано все още втренчена невиждащо. Чу някъде отдалеч името си.
- Емили, какво става? ЕМИЛИИ - изкрещя раздразнено накрая Алисън.
русокоската се огледа. Фокусира се на момичето и промълви:
- Слушам те.

В първия момент Али не разбра за какво и говори момчето:
- Какво...? - преди да довърши се сети и се изсмя подигравателно. По-скоро се изкиска злобно, но както и да е.
- Аз? Жест? - каза тя през смях и махна с ръка пренебрежително. Не и пукаше какво си мислеше той. Беше го направила, защото беше ядосана тогава, но сега наистина не я интересуваше. Беше превъзмогнала всичко. Тя повтори жеста пред лицето на Ник и той я изгледа мръсно. Алисън веднага прибра пръста си и го покри с другата си ръка, гледайки го уж гузно. - Опа! Нима пак го направих!? Съжалявам, Ник!
Алисън пак се разсмя и се приближи към Стоун. Седна някъде до нея и се обърна към Стивънс, все още хилейки се доста обидно, ако го погледнеш отстрани.
Ник и отпрати още един мръсен поглед, което накара Али да се замисли. Нима беше станала толко злобна. Защо? Уж мразеше това държание на хората, уж и липсваше безграничната доброта на елфите. Алисън тръсна глава. Защо го правеше?
Изкуствената усмивка изчезна от лицето и и беше заменена от някаква странна физиономия, която можеше да се разчете и като гузна. Този път наистина.
- Съжалявам... - извиняваше се и за двете неща, Ник знаеше за какво съжалява. После сведе глава.
Не, трябваше да се изправи. Не трябваше да бъде слаба. Или поне не трябваше да показва, че е такава. Вдигна бавно, сякаш изпитваше адска болка, главата си и погледна едно от дърветата около себе си. В очите имаше някакъв странен блясък, който придаваше на лицето и някак храбро излръчване, изглеждаше като че ли беше зряла. Поне за малко. После усмивката и се върна, макар отново да не беше искрена, а черните и очи се впериха в Ник.

- Аз? Жест? - каза тя през смях и махна с ръка
пренебрежително. Тя повтори жеста пред лицето на Ник и той я изгледа мръсно.
Алисън веднага прибра пръста си и го покри с другата си ръка, гледайки го уж
гузно. - Опа! Нима пак го направих!? Съжалявам, Ник!
Тя стана и тръгна към Емили, но Ник щеше да и го върне. Прошепна едно заклинание и размаха пръст в кръг и пред краката и се издигна корен. Кракът и се заклещии тя падна.
- Трябва да внимаваш къде вървиш ! - каза злобно Ник и я погледна злобно.
Тя се изправи ,погледна го яростно и отиде при Емили.
Защо гова момиче толква мразеше Ник? Какво и имаше? Само го обиждаше?
След малко тя стана и се приближе към него.
- Още ли ще ме унижаваш? - попита ядосан Ник ...

Алисън не обърна внимание на Ем пак, а отиде при Ник. Почнаха да се карат. "Какво им става на тея хора?" Ем не беше сигурна за какво говорят, но я напуши леко смях, защото приличаха на малки деца. Толкова бяха сладки. Стоун се почувства неудобно. Хората си имаха и друга работа, а не само да й дават съвети. Тя също трябваше да се подготви за новата година все пак. Нямаше особенно много време. Та с тези мисъл Стоун се изправи.
- Къде си тръгнала? Сядай долу и да не съм те видяла да се измъкваш. - почти й извика Алисън
Ем се изкикоти и седна под натиска на ръката на момичето. Нямаше намерение да стои, обаче. Когато видя, че спорът става по-разгорещен тя направи втори опит за пттегляне. Този път бе незабелязана. Побърза да се скрие в близките храсти и тръгна към края на гората. Гласовете на съучениците още се чуваха, което значеше, че когато осъзнаят, че я няма ще е късно. И така си и беше. Ем просто си излезе от гората и се запъти към замъка. Децата имаха да спорят все пак.

С крайчецата на окото си Алисън забеляза как Емели се отдалечява тихо и бавно от развихрилата се разправия. Но Али не искаше да се кара с никой. Тя не беше такава. Не обичаше да спори. И все пак не повика Ем обратно. Може би така беше по-добре.
Защо му беше показала проклетия среден пръст? Защо? Ако беше сдържала гнева си сега нямаше да е в тази ситуация, нямаше да се кара с първото подобие на приятел, което беше намерила на това шантаво място, пълно с още по-шантави хора. А може би тя беше шантавата. Може би тя беше онази, откачената, живяла сред безграничната доброта на прекрасните елфи, която не може да понася човешсата низост. А не се ли беше показала тя самата като низка като завидя на щастието на Ник и Ниа?
Но нямаше как. Ник беше стигнал твърде далеч с дързостта, яростта и нахалството си. Алисън нямаше да му прости лесно. А повярвайте ми, тя можеше да се бори. Колкото и беззащитна да изглеждаше. Тя скръсти ръце пред гърдите си и прониза с гарвановите си очи разкривеното от гнав лице на приятеля си. Всъщност, той приятел ли и беше? Не, май не. Казвам ви, ако някой я видаше отсрани наистина можеше да се уплаши от каменната студенина на лицето и и святкащите в очите и огнени искрици. Но Ник сякаш не я забеляза. Май беше твърде зает да защитава своето его, либидо или каквото е там. Кой знае защо, това още повече вбеси Форкбиърд. Когато проговори, гласът и звучеше режещ като начупено стъкло.
- Но Ник, - започна тя със саркастична усмивка и интонация по-страшна от гнева на боговете - аз никога не съм те унижавала.
Докато говореше така, отвътре сърцето и се късаше. Как можеше да бъде такава? "Нима мога да съм толкова злобна? Нима... Нима....?" Даже мислите си не можеше да подреди. Но нито един мускул на лицето и не помръдна и тя продължи да пронизва с поглед красивото лице на момчето пред себе си.
- Знаеш, че не съм искала... - тя леко нацупи устнички - да те обидя. Никога не бих го направила. Намам причина. Защо бих те наранила? Нали ти никога не си го правил, нали? Защо аз да съм го правила тогава? - жестока усмивка зае мястото на саркастичната, но въпреки злобата изписана по лицето и, чертите и си оставаха същите. Все така красиви, все така перфектни.

Ник заеше че тя си играе с него, тъй като и преди му го бяха правили този номер и затова реши и той да пробва.
Наведе се към нея и йказа виновно.
- Виж Алис... ни исках да те убидя. - той сложи ръка на бузата й.
- Искам да сме приятел - продължи той докато тя само стоеше и го гледаше втренчено.
Ник я докосна леко с пръст и тя падна . Момчето се засмя и и каза подигравателно:
- Хванах те! Ти ме харесваш.
Тя се изправи иго погледна с широко отворени очи който изкяха от ярост.
- Ти...ти...

Алисън залитна леко, но запази равновесие. За миг беше отклонила святкащите си очи от Ник и изобщо не и се икаше отново да го поглежда, но май щеше да и се наложи. Другият вариант беше да си тръгне. Но тя нямаше да го направи, освен ако не я изритат от там. За секунди тя отново се изправи и очите пак се втренчиха с неприязън в Ник. Ама той... да не би да се опитваше да я поднася? Да се подиграва са нея? Да и прави номера? Тя стисна устни. Усещаше как гневът се надига като огромно грозно чудовище някъде дълбоко в нея, готов да избухне. Трябваше да го овладее. Това и оставаше сега - освен и унижение, да се разкрещи тука и да се окаже и емоционална откачалка. Али премига няколко пъти, тръсна глава и усети как гневът бавно отшумява. Поне засега. Надяваше се да издържи докато свърши този неприятен разговор и тя си тръгнеше.
- Да, Ник, харесвам те. Не мога да живея без теб. От сутрин до вечер линея по момчешката ти физиономия и не знам си още какво - тя вдигна вежди - Ама ти чак сега ли разбра. Ама аз бях влюбена в теб още преди да напусна Града на Елфите. Та аз напуснах родният си дом само за да зърна лицето ти. Нали те бях сънувала толкова пъти преди това.
От километри си личеше тежкият и жеток сарказъм в мекият и и все пак режещ момичешки глас. Но лицато и изглеждаше толкова сериозно. Все едно говореше неоспорими факти, факти, които всеки можеше да потвърди.
Какво беше станало с нея? Кога беше успяла да се промени толкова? Кога мразеше това държание на хората, кога тя започна да се държи така?
Ох! Но как я цепеше главата! А това пък от какво беше? Вълнения или преумора? По-скоро... и двете.
Виждаше рязширените от учудване очи очи на Ник, но сърцето и все едно беше изковано от мрамор. Не и пукаше за Стивънс, не и пукаше за нищо. Не и сега. Сега трябваше да бъде силна. Тя се приближи толкова близо до него, че можеше да усети топлия му дъх по кожата си, но за първи път не усети онова трепване под лъжичката, което виниги изпитваше, когато се приближеше до него. Май в този миг сърцето и наистина беше от камък.
- А! Как щях да забравя? - още една жестока усмивка и отново каменно изражение. - Толкова съм хлътнала по теб, че чак те следя навсякъде. Как мислиш, че все ме засичаш, когато се разхождаш някъде?

Защо тя да му казва това? Тук енещо е му харесваше. Защо изведнъж тя просто така
да си каже?Защо дори се занимаваше с нея? Та та го мрази ! Той си има Ниа!
Той стана и се обърна към нея:
- Явно ти е приятон да ме дразниш! Е аз няма да ти доставя това удоволствие!
Ник се обърна и направи една крачка и се спря.
- Защо ме мразиш?

Тези думи за миг стъписаха Алисън. Но... тя не го мразеше. Никога не беше го мразила. По лицето и пробяга сянка на съмнение и камъкът, зад който се беше скрила, сякаш се пропука.
- Н-не те мразя - едва се отрониха думите от побелелите и устни.
Да не би да се пречупи? Да не би тази три думи да бяха я сринали? Не, не беше възможно. Бавно Али започна да се окопитва. Усещаше как възвръща силата си и как сърцето и отново се обковава в лед. В секундите, в които и беше останала малко човечност, преди пак да се скрие зад злобната маска, с дрезгав глас тя попита:
- Откъде ти хрумна, че те мразя?
Това беше много глупав въпрос. Който и да я гледаше отстрани щеше да реши, че Алисън определено го мрази. Но това не беше вярно, та тя дори Ниа не мразеше, камо ли пък Ник.
После, само за секунди, устните и си възвърнаха червеният цвят, лицето и отново стана студено и неприветливо, без следа от свян или страх, а в ъгълчето на устата и пак затанцува саркастичната усмивка.
- Наистина, откъде ти хрумна това? - вече не звучеше уплашена, звучеше толкова уверена в себе си и толкова безсърдечна. - Да не би - едната от светлите и вежди се стрелна нагоре - с нещо да съм показала, че те мразя? - за мялко тя спря за да види как очите на Ник отново я гледат недоумяващо. О, колко приятно и беше да гледа този объркан поглед! - Не, не мисля така. Вече ти казах, че нямам причини да те обиждам или наранявам. Нямам и причини да те мразя. Нали ти нищо не си ми направил?
Колко беше глупава! Откъде той щеше да знае, че я е наранил?
Тя и сама можеше да се оправя, беше го осъзнала отдавна. Още и беше чудно как бе стигнала толкова далеч, как се беше оплела така безнадеждно в мрежите на това момче. Имаше само едно обяснение - не беше предвидена за този груб човешки свят. Просто не можеше да се справи с хората. Бяха прекалено... не знам. Различни? Да, точно така - различни, различни от елфите. Но тя също беше човек. Щеше да свикне... Може би?
Но сега нямаше време да се замисля за далечното, а също и за близкото си бъдеще. Трябваше да се оправя с належащия проблем, а именно - възникналия толкова глупаво и напълно безсмислен спор, който водеха.
Гневът и се беше спотаил някъде, но тя беше сигурна, че е готов да избухне в най-неочаквания и неудобен момент. Чудеше се само коя ли ще е думата, която ще го предизвика.

- Не си ми направила нищо!- Ник се обърна ядосано.- Не си ми направила НИЩО!
Нервите на Ник всяка секунда щяха да се раскъсат.
- Та ти не спря да ме обиждаш! Не спря да ми правиш номера! Следиш ме, а после казваш
че не си ми направила НИЩО! Това е! Аз исках да сме приятели,а ти ме лъжеш. Видях яроста в очите ти! Не можеш да ме излъжеш! - Ник и обърна гръб и направи няколко крачки за да се успокои и зачака отговор от Алисън...

На лицето на Алисън се появи несъзнателна усмивка. Значи той все пак искаше да бъдат приятели - камък и падна от сърцето. Та тя се беше държала толкова ужасно с него напоследък, че нямаше да има нищо чудно ако той не искаше да има нищо общо с нея. Едва доловим блясък заискри в очите и, а крайчецата на устата и се бяха извили, този път, в истинска усмивка.
- Да, нищо не съм ти направила. Не съм те следяла, нито обиждала - този път гласът и беше мек, опитващ се въдвори мир, докато в опит да се защити говореше нещо, което в общи линии си беше истина. Не го беше обиждала пряко, можеше да е имало някой-друг намек, но в този момент тя не можеше да се сети за такъв случай и беше абсолютно убедена в невинността си.
Лицето на Ник се изкриви в невярваща и уж учудена гримаса. Май не му се вярваше много. Той понечи да каже нещо, но Али го прекъсна:
- Какво? - потрепера гневно гласът и. Щастието, изписало се на лицето и преди секунди, се беше изпарило. Очите и пак засвяткаха ядосано, а ръцете и се скръстиха пред гърдите. Тя потропа нервно с крак. - Какво? - повтори. - Нима твърдиш, че съм те следяла? Че аз съм те следяла? Теб? - тя се изсмя студено и подигравателно право в лицето му. - Мечтай си! - студените и черни очи го изгледаха злобно.
Ник пак отвори уста, но Алисън отново не му даде думата.
- Нима твърдиш, че съм седяла тук и съм те обиждала и унижавала? Да, бих могла... Но не съм го правила! - пискливият и глас разсече въздуха.
Тя забучи пръст в гърдите му и го бутна леко, при което той отстъпи крачка назад.
- Защо ме обвиняваш за разни глупости? Защо твърдиш, че съм правила това и онова без да знаеш? Защо? А? Кажи ми Ник Стивънс - защо? И ти ли мислиш, че съм...?
Тя спря. Ей така. В едно секунда крещеше с почервеняло от гняв лице, в другата стоеше като закована вперила уплашените си и невиждащи очи в Ник, с пребледняло като на призрак лице. Да не би и той да мислеше така? Беше ли възможно? Едно момиче вече и го беше казало. Да не би той просто да не искаше да и го каже в лицето?

- Защо тогава каза ме ме следиш? Призна си че си ми показвала среден пръст пред други хора!
Това не е ли унижени и убида? - Каза Ник сериозно. - Ти си същата като... - тук той
замълча. - И ти си зла! Само защото харесвам някой друг ти ме намрази!
Тя отвори уста , но не каза нищо.
- Какво искаш от мен? - Ник беше почти полудял. Какво искаше тя? Тя го подлудяваше.
- Това сигурно е твое - той й показа една гривна - Заповядай - той и го хвърли и
то падна в краката й. Надявам се да си щастлива! - довърши той и си тръгна...

- Ох! - простена Алисън едвадоловимо и притисна студените си пръсти към челото - ръцете и бяха винаги студени, каквото и да беше времето около нея, - но Ник сякаш не я забеляза или пък просто не и обърна внимание. Сега беше негов ред да си каже приказката и явно не искаше да прекъсва само заради незначителни неща като адската болка в главата на момичето.
Алисън завъртя очи. Той май наистина не я разбираше. Колко пъти трябваше да му го каже? Колко по-ясна можеше да бъде?
- Ник, - прекъсна го тя. - За пореден път: Аз не те мразя! Никога не съм те мразила. Нито теб, нито Ниа, нито който и да било. Нямам навика да мразя хората. Ткаа съм възпитана и така смятам че е правилно. Не разбирам защо не ти го побира главата - аз не те мразя!
Говореше тихо и бавно, с дрезгав и уморен глас. Като свърши тя се отпусна на едно от пънчетата около себе си, после си качи и краката и подпря брадичка на коляното си, неоткъсвайки поглед от Ник. Странно. Вече не се чувстваше както преди около Стивънс. Преди щом го видеше нещо я присвиваше под лъжичката, стомахът и се преобръщаше, засядаше буца в гърлото и, а самата тя се чувстваше непохвтна и се опитваше да направи добро впечатлине. А сега - нищо. Не и пукаше. Сега за нея той беше просто едно момче, което седеше пред нея, гледаше я с присвити от неприязън очи и я обвиняваше, че го била унижила. При това публично.
Али поклати глава.
- Не е вярно, Ник. Тогава бях сама. Не е като да е имало стотина човека публика, които да ме гледат и аплодират.
Ето - пак го правеше. Използваше злобния сарказъм. Кога се беше научила да го прави? Като и да е, трябваше да спре.
И за капак на всичко, той обяви, че тя го била мразила само защото той харесвал друга. Алисън едва не прихна при тези думи, но се сдържа. Ама той сериозно ли? Чакай... да не би случайно да беше бавен? Или късопаметен? Не, не изглеждаше такъв. Но все пак - колко пъти трябваше да му се каже, че тя не го мрази, че да го запомни? Наситина не беше толкова трудно. Ами обвинението в ревност? Е, можи би в началото тя равнуваше... малко, но сега наистина не я интересуваше. Но тя не се опита да го оспори. Достатъчно беше спорила.
Просто продължи да си стои все така, с брадичка на коляното, на пънчето и да го гледа безизразно. Изпроводи го с поглед, когато той си тръгна по толкова груб начин без да обели и дума. Пое гривната, която той и подхвърли и я разгледа внимателно. Дългите и тънки бели пръсти се плъзнаха по изящно изработеното сребро. От вътрешната страна бяха иструктирани две малко буквичики, инициалите на майстора - ПБ, Просперо Бенефорте, личен златар на Роджър Форкбиърд, крал на елфите. Али се усмихна. Гривната също беше подарък от Нико и беше комплект с пръстена, който беше изработил сам. Алисън я сложи на китката си, като леко потръпна при допира на студения метал, и нежно затвори закопчалката. После обви крака с ръце и забила поглед в бижуто си остана така.