Дървото с отпечатъците

Тук всеки, който дойдеше, рано или късно оставяше своя отпечатък било от на длан,стъпало,инициали или нещо друго.Самотот дърво бе много старо и красиво, особено по залез..
Дървото с отпечатъците 15_19_1---Tree--Sunrise--Northumberland_web

Дървото с отпечатъците 15_19_1---Tree--Sunrise--Northumberland_web

Тичах през голямата поляна. Зелената трева галеше краката ми и ме гъделичкаше, карайки ме да се смея. Малки пеперудки прелитаха тук-таме. Една голяма червена летеше близо до мен и сякаш се закачаше, пърхайки близо до лицето ми, което ме накара да кихна. Започнах да се смея, но продължих да се движа бързо. Не бързах за никъде, просто се чувствах толкова весела днес. Бях в детската си форма. Носех сива рокличка до коляното и сандали, които вмомента се намираха в ръцете ми. Обичах да усещам стръкечтата под ходилата си. Скоро стигнах до голямото величествено дърво и спрях пред него. Изглеждаше толкова красиво и изящно, а същевременно си личеше колко е старо. Това бе едно уникално творение на природата. Сякаш бе направено, за да показва какви чудеса може да бъдат сътворени. Приближих се до оргомния ствол. Там имаше множество отпечатъци от длани, предполагам от поколения назад. Преди време дори аз бях оставила спомен тук. Прокарах малката си ръчичка по грапавата кора и изведнъж открих една дребна вдлъбнатина. Ето го. Моя отпечатък. Засмях се леко. До него естествено имаше и един голям в който ръчичката ми изглеждаше като играчка. Чух тихо пърхане с криле и нямаше да се обръщам, за да рфазбера кой е. Скоро Биби кацна до мен и ме погледна с големите си очи. Проследи с поглед къде ми е ръчичката и сякаш нещо и хрумна. Поразмърда се и вдигна единия си "крак" като постави ходилото си до моята длан. Разпери нокти и леко притисна дървото, вдлъбвайки леко кората навътре. Издаде доволен звук и си придаде самодоволен вид. При тази гледка аз започнах да се смея, а птицата ме погледна леко сърдито и демонстративно ми обърна гръб, засилвайки смеха ми. С тихо тупване седнах на земята и продължих да се смея весело. Биби не бе способна да се сърди дълго време и скоро се обърна към мен и издаде кикотещ се звук. Толкова обичах тази птица. Точно в този момент обаче тя застина на едно място. Имаше някой. Обърнах глава наляво и надясно и погледа ми привлече една сянка до дървото. Голямата вигура се приближаваше към мен. За секунди се почудих дали да не се преобразя, но реших, че като съм синеоко момиченце е по-голям вариянт ако е някой чужд да ме остави намира, а ако беше някой от академията щеше да ме познае.. или пък не? Погледът ми остана вперен във фигурата, която бавно, но сигурно приближаваше. Беше мъж.

Гледах малкото момиченце или по-точно погледът ми, сякаш минаваше през него. Не я бях виждал преди и се почудих дали не е прекалено малка, за да е в училището. Дръпнах и без друго дългата си тениска още по-надолу и тя скри скъсаните колена на дънките ми.
Вгледах се в дърво и по-точно един отпечатък от палец, моя палец. В началото бях решил да оставя следата си тук, защото си мислех, че няма да остана задълго, но сега нещата бяха други... Една, училището и най-вече Една не можех да ги оставя. Продължавах да гледам през нея и изведнъж, без въобще да премисля, казах:
- Не си ли прекалено малка, за да ходиш на училище? Или вече има нова програма, която заробва децата от малки и им промива мозъците?
Знаех, че казах голямо глупост, но не ми пукаше особено. Все пак говорех, каквото мислех... или пък беше обратното мислех, каквото говорех. След това осъзнах, че не спирам да зяпам момичето и отместих поглед нея, но осъзнах и че цялото ми мислене е една голяма глупост. Вгледах се в птицата, но бързо загубих интерес. Започнах да зяпам небето и облаците, което ми беше основното занимание по цял ден, освен когато бях с една или не тренирах и се грижех за оръжията си. Мислейки си за тях, се сетих, че камата ми не ми стои удобно в кецовете и започнах да се ритам, понеже ме домързя да се наведа. Видях, че момиченцето ме гледа странно и казах:
- До тук довежда мързела! Никога не ставай мързелива!

А, отговорник. Знаех, че от скоро е в академията и го бях засичала само един-два пъти. Но по погледа му познах, че не се сети коя съм. Ха ха. Аз ученичка? Това ще бъде интересно нещо. Предстаям си как всички даскали ще ме гонят и ще ми се карат за всичко. И да промиваме мозъците на учениците? Хаха. Не ми се вярва. Те сами си идват, колкото и да не искат. но все пак. От доста време не бях заблуждавала хората, че съм малка. Леко се засмях на себе си и забелязах, че мъжът ме бе погледнал леко учудено. Е, явно бе мой ред да се разкрия.
- Не съм ученичка. Прекалено стара съм, така да се каже за това.- с тънкото ми гласче изобщо не звучах обедително, което ме накара да се засмея. Ето, идваше и интересната част.- Аз съм учител. Шантаво нали? Едно 6 годишно да преподава на тинейджъри.- направо се учудвах на себе си какви простотии ръся от всякъде. Уоу. Можеха да ми дадат награда за най-много наговорени безсмислици. Отново се засмях. Вдигнах едната си ръка и щракнах с пръсти. Лека светлина се появи около мен. В следващия момент вече бях себе си. Карамелената ми коса се спускаще игриво по раменете. Носех сива тениска с надпис "Let's break the ruls" и къси зелени панталонки. Всичко това се допълваше от карирани кецове с розово и сиво по тях. Доста нестандартно облекло за учител. Седнах по търски на тревата, като разроших косата си с ръце и след това вперих поглед в създанието пред мен. Биби също го гледаше леко заинтересовано. Явно и двете чакахме да каже нещо, ама защо?

- A, супер, бях се стреснал, че ще ставам бавачка и на малки деца. Но не можеш да ми кажеш, че не ги задължавате да идват! Отвличате ги от някакъв лагер и те нямат избор, а ако не влизат в час не минават и не могат да се махнат от тук. А пък за старостта може да се поспори. - казах, без да отделям поглед от небето.
Погледнах с периферното зрение промяната й и трябваше да отблежа, че имаше вкус, макар и да не го отбелязах гласно. Осъзнах, че не съм се представил:
- Аз съм Патрик и съм училищния нинджа.
След това паднах и започнах да се търкалям от смях на това, което казах, защото си звучеше странно да кажеш, че си нинджа. А пък и аз не бях нинджа, но все още ми беше смешно и продължавах да се търкалям пред очудения поглед на жената и нейната птица.
След няколко минути търкаляне, от което ме заболяха бъбреците, казах:
- Добре де, излъгах не съм нинджа, а самурай.
След това отново избухнах в смях и продължих да се търкалям.

Нинджа? Самурай? Хаха. Този наистина беше забавен. Скоро и аз започнах да се смея силно. От толкова време не бях чувала хумор. Всичко в академията беше студено и мрачно. Малко след като се поокротихме, реших и аз да се представя.
- Спокойно, не вярвам в академията да ти се нагала да си бавачка, по-скоро падар. Пуберите правят доста... лудории.- засмях се леко.- Аз съм Дженифър и съм преподавател и алхимик така да се каже.- усмихнах се.- Колкото до отвличането, нямам нищо общо. Това си е изцяло решение на Ранд и Лили. Когато се преместих тук, това вече важеше. А за задължаването, е да гадно е, но може и да е добро от една страна. Не знам. Например да знаят ако превърнат гаджето си в жаба как да му върнат нормалния облик или как да запушат остата на родителите си, когато им крещят. Всичко си има и добра страна... е, поне повечето неща.- усммихнах се леко.
В следващия момент Биби привлече вниманието ми, защото се надигна от досегашното си легнало положение. Започна бавно да се придвижва като леко се клатеше. Така и не можах да си обясня защо избра да ходи пред това да лети. Бавно запристъпва и скоро стигна до Патрик. Направи още няколко крачки и застана до главата му. Той още беше легнал, за това птицата се надвеси над него и го загледа с големите си заинтересовани очи. Гледа така извесно време и след това главата и се обърна леко и тя издаде звук, подобен на въпросително-учудено възклицание, като после се приближи още повече до мъжа и го повтори. Това ме накара да зазпочна да се смея отново.

Не откъсвах поглед от птицата.
- Добре, че могат да се вържат, че съм наемен убиец и не ми пука да ги изколя всички до един, все пак като бивш наеминк знам как да ги сплашвам. - казах и се засмях самодоволно. - А и Дженифър за съжеление ме мързи да стана и да ти целуна ръката, но това ще е театралничене, защото аз не съм джентълемн. А пък за досадните родители и гаджета си има лесен начин - един нож до лицето и млъкват.
След това извадих камата си и я хвърлих покрай Дженифър и тя мина до веещата й се коса, като откъсна само един-единствен косъм от нея.
- Виждаш ли?!- продължих. - А между другото сигурна ли си, че птицата ти не е влюбена в мен, защото не спира да ме гледа, защото трябва да я разочаровам, че обичам друга и ще разбия само сърцето й.
Отново избухнах в смях и я погалих по клюна.

Засмях се. Биби проявяваше доста голям интерес към Патрик. Когато обаче чу думите на мъжа се дръпна от него и най-театрално му обърна гръб, вирна глава нагоре и скръсти крила. Засмях се при тази гледка. Тази птица беше уникална. Може да спечели оскар с това игране. Патрик изгледа птицата, а аз се наведох към него и му прошепнах:
-Сега се прави на убидена и така привлича внимание. Неин специален номер.- засмях се. Биби продължаваше да стои така като от време на време хвърляше по едно око зад себе си да види дали сценката и върши работа.- Бианка е умна и доста хитра птица и явно е решила,че ще ти обръща внимание, е когато не се сърди де, но това не продължава много.- засмях се и отново се отпуснах назад като продължих да гледам животното си. Тя продължаваше да се цупи и да се прави на сърдита. Интересно колко ли щеше да издържи този път.- А за родителите, е има и по-мили начини. Ако не искаш да те изгонят от вкъщи де. Попринцип милите очички, заклинанията и елексирите вършат прекрасна работа. Аз лично не си представям някое момиченце да използва нож. Тя само ще се разтрепери при вида му, пък камоли да го държи.- засмях се при тази идея. протегнах ръка назад и взех камата. На нея все още имаше моя коса. Премахнах я и огледах уръжитето. Доста изяшна изработка.- Хубава кама. Изглежда удобна.- продължих да гледам предмета в ръцете си, а Биби шумно се намести и издаде недоволен звук, но пак не се обърна.

Погледнах птицата и въздъхнах:
- Отдъхнах си. Помислих си, че ще е завинаги, а пък аз искам да имам резервен вариант, ако ме зарежат. Все пак ще е хубаво едно семейство Бианка и Патрик Андерсон.
След това отново се засмях.
- А пък след като им взема страха, няма да посмеят да гъкнат срещу мен. Но никога не ме бивало в семейните връзки. От доста рано напуснах дома си. Но това няма значение. - продължих.
Вгледах се в камата, която тя взе.
- Хубава е нали?! - казах и без да дочакам отговор. - Знаеш ли? Подарявам ти я. Аз имам много и виждам, че ти харесва. А и тайно се надявам да говориш с Бианка за мен, защото все пак нищо не е загубено - един ден...
След това отново избухнах в бурен смях и се загледах в небето.

Засмях се. Бианка сякаш обаче чу думите на Патрик и леко се обърна. Аз и се усмихнах и тя се извъртя напълно. Погледна мъжа и в следващия момент вече бе до него и триеше главата си в бузата му, карайки ме да се засмея леко. Тази птица не спира да ме изненадва.
-Не мисля, че ще трябва да я обеждавам за нещо. Тя вече ти е простила.-засмях се при думите си.
Докато птицата ми едва ли не се обясняваше в любов на Патрик аз започнах да оглеждам камата. Наистина бе много красива. Имаше сребриста изчистена дръжка и доста дълго за такова малко уръжие острие. Прокарах леко пръст по стоманата. Толкова много бе наострено. Пипнах върха и леко и дори ме убоде. Отново плъзнах ръка по острието. От доста време не бях държала такова нещо в ръка. А и не ми се бе налагало. Без да осъзная бях стиснала по-силно предмета в ръката ми и сега от единия ми пръст се стичаше тънка стуйка кръв. Притиснах леко нараненото място и отново погледнах към мъжа. Биби настойчиво продължаваше да се гушка в него и след няма и няколко секунди дори го събори от седналото му положение в легнало като застана върху него и издаде доволен звук, карайки ме да се засмея.
-Доста добре се разбирате.- отново се засмях, а птицата придоби доволен вид. Тогава се замислих над думите на Патрик по-рано. Напуснал е дома си млад? Това звучеше като интересна и не чак толкова приятна история, но реших, че този път няма да си вра носа там където не ми е работа.

- Внимавай! Изключително е остра, защото обичам, докато я нося да се боцкам, но забравих да те предопредя, защото не се досетих, че ти получваш рани и така. - казах преди да падна на земята, повален от птицата.
Избухнах в смях и типичен за мен стил вметнах:
- Знаеш ли, Бианка, хубава си, но аз не се натискам на първа среща.
След това отново избухнах в смях. След като попритихнах и от очите ми бяха влажни, я хванах и я пуснах да литне. Тя се престори на обидена и се върна отново при Дженифър.
- Сега си ми пък сърдита! - казах уж разочаровано и отново се започнах да се търкалям по земята от смях. Приличах на себе си от онези години, в които се дрогирах, но сега бях чист. И все пак не спирах да се смея. След като премина и тази вълна от мой смях, се сетих, че Дженифър се нарани на мое оръжие и ми стана гузно. Извадих пръчката си, която стоеше в тайно отдление, започващо от края на подметката на кеца, та чак до неговото начало. Извадих я и я носочих към раната й. За една наносекунда всичко изчезна.

- Нее. Не винаги се набождам така!-започнах да протестирам аз и малко след това се засмях. Защитата ми винаги звучеше толкова глупаво.
Малко след това Биби дойде при мен, заставайки върху краката ми и започна да мрънкоти нещо. Оплакваше ми се. Беше си придала тъжно изражение и клатеше глава като издаваше странни звуци подобни на мрънкане наистина. Това ме накара да се засмея. Тази птица продължаваше да ме изненадва отново и отново. Тя ме погледна леко убидено, че се забавлявам на нещастието и, а аз я погалих по главата.
- Спокойно. Биби, трябва да спреш да реагираш толкова прибързано, остави човека да се защити, сигурно има обяснение за думите си.- птицата се огледа, издаде странен звук и отлетя, като започна да прави кръгове около дървото. Явно сега щеше да "осмисля" думите ми.
Тогава забелязах Патрик, който извади пръчката от джоба си и я насочи към наранения ми пръст. То не че това бе някаква кой знае колко голяма рана де. Бе лека дръскотина, но мъжа пред мен допря предмета до ръката ми и тя изчезна.
- Нямаше нужда. Това беше просто драскотина.-размрънках се аз, усещайки се колко глупаво звуча.

- Все пак... не искам съвестта ми да е гузна. - казах спокойно, но изведнъж от широката, ведра и топла усмивката се скри от лицето ми и нейно място се изписа студенина, сериозност, измъченост и най-вече разочарование. Да, наистина Дженифър нямаше вина за това, но аз потънах в мислите си и осъзнах колко много съмс е променил, от както видях Една. Ето сега говорех за съвест... На един ловец на глави не беше позволено да има съвест. Утре оставаше и да почне да ми пука за жертвите ми. Въздъхнах дълбоко. Осъзнах, че Дженифър ме гледа очудено и побързах да сложа една фалшива усмивка на лицето си.
- Между другото как да те наричам за по-кратко? - попитах, колкото да продължа разговора, докато прибирах пръчката си отново в тайното отделение на подметката на кецовете си.
Загледах се в птицата, която летеше около дървото. Въпреки това усмивката на лицето ми не се връщаше и въпреки опитите ми да задържа фалшивата, не успях. Увесих нос и се загледах в земята, като с пръст започнах да ровя из пръстта.

-Попринцип ми казват Джой, Джи или Ви, но някой хора сами си измислят как.-усмихнах се леко, като бях съсредоточила погледа си върху Патрик. Имаше нещо в него. Не, не ме разбирайте погрешно. Не ме привличаше в този смисъл на думата. Просто самия той излъчваше някаква странна енергия. Не можех да си го обясня. Някак си сякаш беше щастлив, но и същевременно нещастен. Толкова интересен човек.
Тогава усетих прилив на енергия. Слънцето бе залязло и Луната изгряваше, а и днес бе пълнолуние. Лека усмивка засия на лицето ми отново. Приятни тръпки преминаха през тялото ми Повдигнах глава нагоре и се взрях в сребристото кълбо. Тя се открояваше с невероятната си красота, осветявайки всичко с нежна бяла светлина. Невидимите за човешкото око лъчи сякаш галеха всичко около себе си, осветяваха най-тъмните кътчета на гората, придаваха красота на природата. Тази тиха и прекрасна обстановка придаваше тайнственост и изящност на всичко около нас. Погледнах отново Патрик. Той все още бе забил поглед в земята. Когато направи и най-малкото движение аз преместих погледа си от него към дървото. Очите ми бяха придобили сребрист отенък и бяха леко плашещи или поне така ми бяха казвали. Тихо заговорих.
-Виждам, че нещо те мъчи, колкото и да се опитваш да го скриеш. Не те карам да ми споделиш, защото аз не съм ти чак толкова близка, но все пак си личи, че нещо ти причинява болка.- замлъкнах, отклонявайки погледа си към небето този път. Биби бе кацнала до мъжа и бе поставила глава в скута му издаваща леко мрънкащ и нещастен звук.

Без да отделям поглед от земята, без да потрепвам при заговарянето, че имам проблеми и без да имам угризения, че лъжа, казах:
- Аз трябва да тръгвам, че имам работа. Чао, Джой. Довиждане, Бианка, надявам се, че не ми се сърдиш.
След това станах, без да ги поглеждам и изчезнах в далечината, бягайки с такава скорост, че един гепард сравенен с мен би бил бърз, колкото трабантче с повреден двигател.

Това, това ме изненада. Или всъщност не? Абе като се замисля, има ли изобщо мъже, които да показват слабостите си? Отговора е не. И Патрик бе типичен мъжки екземпляр. Бързото му извинение бе типична лъжа. И начина по който го каза. Хах. Ако бях малко по-повърхностна щях да се засегна как изхвърча, но сега не. Човека явно си имаше проблеми. Но все пак? Бианка изглеждаше убидена. Е, тя можеше да се сърди достатъчно и за двете си. Аз станах и изтърсих дрехите си, тръгвайки посока имението. Имах нужда от сън и от тихо място за мислене.