Мечтан Свят

Заглавие: Мечтан Свят Пон Юни 21, 2010 6:15 pm

Това е една история, която бях почнала да пиша преди мисля, че две години. Сетих се, че не съм ви пускала нио мое от много отдавна и реших да доразвия тази историйка.
В нея няма вампири, магьосници и всякакви странни съества. Знаете, че обичам да пиша за реалният свят погледнат по нереален начин.
Заразлика от повечето ми "творби" тази е от първо лице, така съм почнала да го пиша преди, а ако го променя си става направо различна история.
Скоро ще пусна първа глава.

Заглавие: Re: Мечтан Свят Пон Юни 21, 2010 7:03 pm

Първа глава
Как започна всичко

Първо нека кажа няколко думи вместо предговор. Аз съм Алис Рейн, на 17 години, животът ми бе напълно нормален до преди 15тия ми рожден ден. Сега ще ви разкажа именно този ден, в който празнувах 15 години от както съм се родила или дата на смъртта ми.

-Честит Рожден ден Алис! - изкрещя някой до мен, ама че странен сън, първо тази гигантска торта ме гонеше, а сега ще ми честитява рождения ден. Разтърках сънено очи, за да видя по-ясно какво иска от мен тази торта и осъзнах, че това всъщност е малката ми братовчедка, облечена с розова огромна рокля подобна на торта.
-Мери! - изкрещях ядосано аз. - Какъв е този боклук, който си навлякла? - не се сдържах да попитам аз, но тя ревна мигновено и отиде при леля ми с думите "Ама, кака ме бие!"
Това разглезено същество наистина заслужаваше един голям бой, но никога не бих я ударила. Е, както виждате ето едно прекрасно начало на рождения ден. Мразя рождените си дни!
Слязох в кухнята по пижама, за да си направя една огромна кана кафе - пак бях прекалила с компютъра.
Познайте пък мама как ми честити рождения ден:
-Алис, веднага се облечи! Няма да пиеш пак кафе, малка си, да не си седяла толкова време на компютъра. Слушаш ли ме момиче, от днес ти забранявам компютъра!
-Да, добре мамо, мерси за милите пожелания за рождения ден.
Излязох от стаята и се насочих към моето кралство - стаята ми. Като малка си представях, че тя е кула на замък, принадлежащ на зла вещица, която ме е заключила тук завинаги и чаках принца от приказките да дойде да ме освободи.
Щеше да е прекрасно, ако живеех в една прекрасна приказка. В моята приказка, моят мечтан свят.
А моят мечтан свят, беше просто една прекрасна цветна градина пълна с красиви птици и единствените звуци в тази градинка бяха техните песни и лекото шумолене на листата от полъхът на нежният вятър.
Странното е, че аз все щое вярвах в този свят, бях го виждала в сънищата от детството си, а тази вечер отново го сънувах преди да бъда прекъсната от гигантската торта. Сигурна бях, че той съществува дори и само в сънищата ми.
В детството ми той съществуваше и когато бях будна, явно са били просто някакви халюцинации, а и аз като малка на правих особена разлика между състоянията на будност и сън, нито пък между илюзиите породени от въображението ми и реалността. Затова често като малка можех да си седя часове на едно място без дори да помръдвам, докато другите деца вършеха щуротии в реалността.
-Алис, тук ли си? - тихичко попита тънко гласче, това със сигурност беше сестра ми Ейми, единственият човек от това семейство, който наистина ме обичаше. Тя беше с две години по-малка от мен и от детството ми единствена ми приятелка, по-късно си намерих и още една приятелка - Катлин.
-Мхм, май, че да. - двете се засмяхме на отвеяният ми отговор.
-Честит рожден ден, нямах пари да ти купя подарък, но пък ти нарисувах рисунка.
Двете с Ейми рисувахме много хубаво, но и доста различно. Тя рисуваше реални съществуващи неща, а аз нереални неща от моя си свят. На рисунката бяхме аз и тя. Аз бях някъде на шест, а тя на четири и двете бяхме с летни бели роклички и седяхме в някаква полянка пълна с маргаритки, като се замисля, май от тогава не съм обличала рокля.
-Какво ми хрумна само!
-О, не поредната идиотщина. - въздъхна иронично сестра ми.
-Хайде да си купим еднакви рокли и да ги облечем на партито довечера, ще бъдем като преди!
-Страхотно! Знам един много хубав магазин с много хубави рокли, пък и тази седмица има намаление, хайде да идем.
Всички щяха да се учудят като ме видят в рокля, стилът ми беше много далеч от рокля.
Набързо се облякох, взех си телефона и малко пари и със сестра ми тръгнахме.
Скоро стигнахме до един светофар.
-Алис, чакай чер....- опита се да ме предупреди сестра ми, но следващото нещо, което чух бе оглушителният й писък и клаксона на колата, която летеше с повече от сто километра в час точно към мен и явно не можеше да спре веднага.

***

Не знам колко време е минало, но след летящата към мен кола си спомням само мрак. Ужасен мрак като в дълъг тунел. Не чувствах нищо, нито болка, нито пък някакви емоции, мислите ми сякаш бяха изчезнали някъде и вече възприемах нещата по някакъв доста по-различен начин. Беше по-скоро като сън, а не реалност, но беше по- истинско от съня, чувствах го дори по-реално от самата реалност. Но не беше като онези доста реалистични сънища, които често имах, беше напълно различно.
Къде беше Ейми обаче? Всъщност къде бях самата аз...

Заглавие: Re: Мечтан Свят Пон Юни 21, 2010 7:59 pm

Втора Глава
Мечтан Свят

Събудих се легнала на тревата в някаква градина. Чух чуруликането на някакви птици и усетих ароматът на рози, които явно се намираха близо до мен. Рязко се изправих или по-точно подскочих.
-Успокой се Алис. – каза ми нечий сериозен глас. – Не, не сънуваш. Не можеш да се върнеш, сестра ти не е тук.
Ама, я чакай, коя е тази и как така ми отговаря на въпроси, които са възникнали само в мислите ми.
-Няма значение, коя съм аз, която ти решиш.
-Бабо!? Подмладила си се с хмм 40-50 години!
Момичето или по-точно баба ми се засмя.
-Казах ти аз съм тази, която ти искаш да съм, щом искаш да видиш баба си, аз съм баба ти, така като гледам явно искаш да видиш баба си, когато е била на твоята възраст.
-Ти не си баба. –казах отегчено.
-Да, защото все още не искаш аз да съм баба ти и ме приемаш като някаква непозната, защото явно точно мен искаш да видиш, но ако наистина искаш да видиш баба си и аз да се махна от тук така ще стане.
-Ехаа, това е като в сън. Става точно това, което аз наистина искам, само, че не ми е ясно какво искам.
-Това е твоят свят, ти определяш.
-Значи не съм мъртва а сънувам?
Момичето поклати отрицателно глава. Значи наистина бях мъртва. А къде отидоха вярванията за Ад и Рай и защо не съм в Ада сега.
-Можеш да си, ако искаш, много набожните хора, които силно вярват в това, отиват там, Ад или Рай, зависи от тях, от това, което искат. Но ти не вярваш в това повече от колкото в сънищата си, затова сега си в твоят мечтан свят от съня ти.
Искам да се върна при сестра си, искам тази лудата да изчезне, искам тишина! Крещях в мислите си аз. О, не какво направих, по дяволите, от тази тишина направо ще ме хване параноята, а къде е момичето? Тогава, защо като това се изпълни не съм при сестра си?
Така минаха първите ми дни, светът ми нонстоп се променяше, не знаех какво искам и как да го искам. Трябваше да осъзная, че със сестра ми вече сме в различни светове, в различни действителности, в различни измерения.
Досега седях само в тази полянка и не ходех наникъде, но днес реших да е разходя.
Повечето неща ми бяха познати от сънищата и фантазиите ми, всичко това ме побъркваше. Реших отново да викна онова момиче, за да ми разясни някой неща. Тя естествено се появи на мига.
-Мога ли да отида в света на сестра ми? В реалността.
-Това е реалността. – каза тя, а след това ме погледна загрижено. – О, мила недей да страдаш така, та нали винаги си искала да бъдеш тук? Много ще се разочароваш, ако идеш в действителността. Ти ще си просто душа, която никой няма да види. Не можеш да въздействаш на материалният свят, след като вече си физически мъртва. А, не съм чувала за случаи, когато някой е успявал да се материализира и да се върне. Можеше да се върнеш само, ако тялото ти беше здраво, но така пак не се материализираш, а просто се връщаш в старото си тяло, но тъй като твоето за нищо не става вече, наистина съветвам те да не го виждаш, а не знам дали ще можеш да се върнеш в чуждо тяло. Звучи възможно, но лично аз не познавам някой, който е успял.
А, най-сетне едно подробно обяснение, но всичко това ме разочарова още повече.
Не исках това, това беше моят свят, но без моите хора.
На следващият ден реших да удължа разходката си и да и да отида при някой познат, който не е сред живите. Сетих се само за баба и дядо.
Колко странно, преди давах всичко, за да ги видя, но не можех, а виждах сестра си когато си поискам, а сега искам да видя сестра си, а не мога, но пък мога да видя тях.
Скоро стигнах до едно тихо местенце, което приличаше на двора на старата къща на родителите на майка ми. На една малка масичка за чай, двама възрасни пиеха чай и си говореха нещо. Приближих се малко и осъзнах, че това са баба и дядо.
-Бабо? Дядо?- баба ми веднага стана от масата и започна да ме прегръща и целува.
-О, бабиното то, на баба внучето! Искаш ли кекс? – тази реплика я бях чувала хиляди пъти, докато баба ми беше жива и я смятах за досадна, но сега толкова се зарадвах.
Дядо обаче, не беше толкова доволен, че ме вижда.
-Алис, какво правиш тук? Рано ти е.
-Е, оказа се, че явно не е.
С баба и дядо доста си поговорихме, чувствах се сякаш отново съм на осем и съм си на село.
Но все още нищо не можеше да ме направи щастлива, все още бях сигурна, че ще успея да се върна при сестра си.
Оказа се, че света, за който толкова много мечтая сега се превърна в един ужасен кошмар.
Винаги съм искала да изчезна завинаги от оня свят и да живея в такъв свят като този, но никога не съм си давала сметка, че ще бъде така.

Заглавие: Re: Мечтан Свят Чет Юни 24, 2010 5:27 pm

Трета Глава
Разходка из отвъдното

Всеки би искал да попадне поне за малко в отвъдното, просто, за да види какво има там. И аз съм го искала това хиляди пъти и ето сега, въпреки, че не съм тук за малко, а за винаги можех поне да се поразходя насам натам и да поразгледам. Предният ми опит за „разходка” беше даже сравнително добър, все пак видях баба и дядо.
Не можех вечно да седя на едно място и да плача. Така нищо нямаше да променя и нищо нямаше да спечеля.
Колкото и окуражителни да бяха мислите ми някак си не ми помагаха.
Беше ми интересно какво има в световете на другите, не можех да преценя, когато бях при баба и дядо това техният свят ли беше или моя. Който и да е това са два свързани свята, но исках да видя някой напълно непознат. Дали другите страдаха като мен?
Взех си чантата и тръгнах по някаква пътечка. Я чакай, чанта ли!? Странно аз нямах чанта до преди малко.
Малката пътечка навлезе в нещо като гъста и почти непроходима гора. Обожавах природата, но в града ми бяха изсекли почти всички дървета, а последната по-голяма полянка бе застроена.
Почвата под краката ми беше влажна и щях да се накалям, но не ми пукаше особено. С едно щракване на пръстите вече щях да съм чиста. Не се шегувам, тук наистина става, това което искам.
Скоро гората започна да се разрежда и стигнах до нещо като детска площадка. Странно какво прави детска площадка край гората.
От нея се чуваше детски смях, стана ми леко тъжно за малкото детенце, което не е могло да поживее дори поне колко мен.
Приближих се и видях, че това са майка и дъщеря явно, защото много си приличаха. Говореха някакъв език, който не можех да разбера, може би беше руски и очевидно доста се забавляваха.
Реших да се приближа още малко, за да се запозная с тях, но в момента, в който майката ме забеляза, тя прегърна детето си и ме погледна така сякаш бях някаква огромна заплаха за тях.
-Няма да ви направя нищо лошо. – казах с нежен тон аз. Но те явно още повече се уплашиха, защото дете се разплака, а майката гледаше още по-уплашено. – Добре, извинявайте, тръгвам си.
Странно, защо се страхуват от някакво си петнайсет годишно момиче, да не би да изглеждам като чудовище?
Бръкнах в чантата си, там сигурно имах огледало. Не ми отне много време и наистина открих едно огледало. Огледах се на него – бях си съвсем нормална.
Може би са имали тежко минало в другият свят и затова се страхуват от всеки.
След малко стигнах до нещо като стая – да, стая насред поляната. Там, в люлеещ се стол седеше една възрасна дама, а около нея имаше около десетина пухкави котенца.
-Добър ден. – поздравих учтиво, но тя не ми обърна внимание, явно не ме чуваше, изглеждаше доста стара. Загледах се малко повече в нея – явно дремеше, освен, че беше глуха. Сега се замислих, че може би е по-добре да умреш по-млад, за да си вечно млад, а не вечно стар.
Погалих едно от котетата. Много обичах котките, винаги съм искала да си имам, но сестра ми е алергична. Реших да поостана малко, жената в стола дори нямаше да забележи, а ми се искаше да си поиграя малко със сладките животинчета.
Можех да си седя така цял ден, но реших, че е доста нахално от моя страна и затова продължих по пътеката.
Сега се замислих, че тази пътека преди я нямаше и свършваше на всяко място, на което се спирах, но не можех да забележа кога отново се появяваше продължавайки по-нататък.
Няма какво толкова да му мисля – продължавам напред.
С радост установих, че разходката доста ме разведри и разсея, и мислите за сестра ми почти изчезнаха.
След малко стигнах до един доста по-мрачен свят. Там живееше момиче на моята възраст в черни дрехи, с много силен черен грим и с прическа в емостил. Всъщност май самата тя си беше емо.
-К`фо правиш пък ти тук?
Най-сетне някой, който да ме заговори.
-Ами, просто се разхождам. – отговорих аз, но любопитство ми не ме остави на мира и веднага я попитах без да се замислям, въпреки, че въпроса беше доста неуместен- Как умря!?
-Пфф, ама, че си глупава, всички сте глупави. Самоубих се естествено. – последното го каза с доста горд тон, едвам се сдържах да не се засмея – Мразех всички и всичко и искам да съм в един тих свят без болка, без хора, но ето ти се появи и сега те мразя и ще те убия.
Тук вече не можах да сдържа смехът си.
-Хаха, ще ме убиеш ли? Та, аз съм мъртва!
След това продължих нататък по пътеката. Този пък ми се наложи да повървя малко повече докато отново стигна до светлина и слънце, светът на онова момиче бе толкова мрачен и студен, но явно на нея така си и харесва. Скоро стигнах до един доста странен свят. Определено този свят най-ми харесваше от всички светове през, които минах, като изключим моя, но въпреки това ми беше доста трудно да го опиша. Беше на места нереален, на места реален, на места много весел, на места тъжен. Сякаш беше някакъв сън. Всъщност и моят приличаше повече на сън отколкото на реалност. Всеки един свят изглеждаше нереално като се замисля. Само, че предните три свята бяха прекалено банални.
Явно някой слушаше музика, защото звучеше една доста позната песен. Не можех да се сетя от къде ми е позната, нито да намеря източника на музика, но тази музика ми вдъхваше надежда и доста ми повдигна настроението. За пръв път откакто попаднах тук се усмихнах. Песента ми беше толкова позната, че знаех думите и без да се усетя започнах да си я припявам.

Some people sing for life some people sing for death
Some people sing to sing the songs that they like best
Some people sing for broke some people sing for fame
Some people sing for hope some people sing for pain

So when you feel like this and really wish
That every one else would just go away
When you feel like this and really wish
That every one else would just go away

Free your mind and

Sing for the man on the corner
Sing for your love of God
Sing for your apathy
No matter no matter what you believe
Sing just a little bit louder
Sing with all you got
Sing along with me
No matter no matter what you believe

Сетих се, коя е тази песен, пусках си я когато се чувствах тъжна, когато бях жива. Как звучи само „когато бях жива”.
Най-сетне открих от къде идваше музиката. На няколко метра от мен седеше едно момче с расти, което свиреше тази песен на китара и я пееше. Изглежда беше с няколко години по-голям от мен.
Изчаках момчето да свърши с песента си, не исках да го прекъсвам, твърде много ми харесваше песента, а пък той я изпълняваше доста добре. В момента поне за мен бе дори по-добре от оригинала, понеже не бях слушала музика от доста време, а по принцип нонстоп слушам музика, дори и когато спя.
-Здравей. – казах аз тъкмо, когато щеше да почне да свири друга песен.
-Здрасти – каза леко учудено – не знаех, че има и други хора тук.
-Ами и аз не знаех, но днес реших да се поразходя. Как попадна тук? – защо ми беше толкова интересно как са попаднали хората тук.
-Явно умрях или просто заспах и сънувам, не знам.
Е, то беше логично, че е умрял, но сега се замислих, че много хора тук може да си мислят, че не са мъртви, а сънуват или нещо такова. Момчето започна друга песен, която звучеше коренно различно и доста по-тежко, този път не пееше нищо, но мелодията ми се стори също така позната.
-А как умря?- попитах след няколко минути.
-От свръх доза. – отговори той.
Тъкмо си мислех, че съм срещнала някой свестен най-сетне, но се оказа, че е просто някакъв си наркоман.
-Някой ми каза, че така завинаги ще съм в този свят, в който мечтаех да бъда и в който бях с помощта на наркотиците. – добави той и след това продължи – Но не си дадох сметка, че така ще умра, но тук ми харесва много повече като изключим факта, че е доста самотно.
-Познато.
Защо мразя наркоманите? Та нима и аз не съм същата, въпреки, че не постигам това чрез наркотици, но сигурно и до там щях да стигна, не ми беше достатъчно да съм моят нереален свят само в сънищата си.
-Но защо въобще си се дрогирал? Винаги съм се чудила на наркоманите, въпреки, че знаят, че е толкова вредно.
-Не ми пукаше колко е вредно, това беше единственият начин да избягам от реалността. Ако твоята реалността беше като моята не би ли направила същото, създавайки си нов, по-хубав свят?
Явно неговият живот е бил по-зле и от моя щом е стигнал до там. Всъщност моят живот дори не е бил зле, беше си нормален, просто аз мразех света.
-Не знам, може би, не знам какъв е бил живота ти. Но и аз винаги съм искала да избягам от реалността. Въпреки, че не мисля, че това е начина
-Правилно, ако някой път отново си жива, никога не пробвай, колкото и лош да е светът ти, уверявам те ще стане по-лош. По- добре да се самоубиеш, отколкото да живееш по този начин. Дори и самоубийството е тъпо нещо, особено в тази възраст, колкото и зле да изглеждат, нещата все някога ще се оправят. Преди да почна да се дрогирам животът ми беше отвратителен, но поне имах собствена група, в която свирех, поне едно хубаво нещо имаше, но хероинът ми взе всичко – щастието, парите, света, приятелите, домът, всичко.
Сега разбрах, че на мнението ми за наркоманите е било доста грешно и ми стана доста кофти, особено като се сетих с най-добрата ми приятелка как се подигравахме на един наркоман.
Момчето продължи да свири на китарата си, а аз продължих нататък по пътеката.
След известно време стигнах до една поляна, където една жена танцуваше и говореше нещо на....едно цвете.
-Ъъъ...добър ден.
-Здравей, мила. – каза много радостно и мило жена, но след това с доста груб тон каза- Какво правиш тук? Махай се! – след това пак с мил, но този път разочарован ток каза – О, недей да бъдеш така груба, поздрави момичето.....Млъкни!...Не се ядосвай пак...Млъкни веднага, а ти се разкарай от тук на секундата.... Съжалявам много за думите й, тя не го мисли наистина...
Побързах да се махна от тук, тази определено беше луда или по-точно тези.
Този път тръгнах по обратната посока на пътеката, беше време да се прибирам.

Заглавие: Re: Мечтан Свят Чет Юли 01, 2010 10:38 pm

Четвърта глава
Изгубена надежда

Вече минаха пет месеца от както попаднах тук и все още не се бях събудила от този ужасен кошмар. Защо това трябваше да се случи на мен? Защо, какво съм ти направила свят, та така грубо ме изгони? Мразех те, ругаех те, отхвърлях те, но нима това не го прави всяка една тийнейджърка, защо трябва да ме наказваш така? Но нима това бе наказание, след като това беше нещото, за което бях мечтала още от детството си.
Ейми само, ако знаеш колко ми липсваш!
Огледах се наоколо, всичко бе толкова красиво, на за какво ми е тази красота, след като я няма сестра ми?
В момента седях на някаква пейка, която беше абсолютно същата като пейката, на която със сестра ми седяхме миналото лято. Тя се намираше доста далеч от вкъщи, тогава бях избягала от вкъщи и часове наред седях там, а никой дори не си помисляше да ме потърси. Бях взела телефона си, но никой дори не се обади. Тогава сестра ми разплакана дойде при мен. Това беше напълно непознато за нея място, но въпреки това успя да ме намери. Спомням си как си говорехме, колко беше уплашена, че съм изчезнала завинаги....завинаги! Та аз сега съм изчезнала завинаги, ох, милата, кой знае колко е тъжна.
Няма да променя нищо седейки тук и недоволствайки от света, ето сега ще ида при нея! Изведнъж почнаха да ме завладяват по-оптимистични и решителни мисли. Със сигурност ще ида, няма и съмнение, решено е вече, тук става каквото аз искам.
Не знам какво стана, но имам чувството, че прелетях хиляди мили само за секунда и се озовах в стаята на сестра ми.
-Ейми! - извиках аз и я прегърнах или по-точно направо се залетях и скочих давайки и меко казано мечешка прегръдка, но стана нещо странно, просто минах през нея и паднах на пода. Всъщност мисля, че щях да мина и през пода, но успях да се спра.
Явно онова момиче е било право - ще се разочаровам още повече.
Огледах познатата стая. Беше подредена както винаги. Всъщност не просто подредена, сестра ми бе толкова вманиачена на тема подреждане, че всичко й беше подредено по цветове и по азбучен ред. Понякога си беше дори леко плашещо, не смеех да докосна нещо в стаята й, защото ако нещо не си беше на мястото тя изпадаше в паника.
Хмм, може би така ще и привлека вниманието. Станах от пода и отидох до рафта, който беше точно до нея. Мислех да бутна една книга на земята, това направо щеше да я побърка, но щеше да разбере, че съм там.
Протегнах се към една книга с червени корици и някакъв златист надпис, но ръката ми мина през нея.
Сигурно ще успее да ме чуе, не мога да въздействам на материалният свят, но звукът не е материално нещо.
Само, че тя беше с огромните си слушалки и си беше увеличила толкова музиката, че я чувах доста ясно.
Я, чакай, това не е ли моето СиДи на Металика? Тя не слуша такава музика.
Тогава започнах да забелязвам промяната в нея и дори и в самата й стая, а в стаята й никога нямаше промени, всичко винаги си беше по мястото и никога не се променяше.
Стената над леглото й бе цялата облепена в мой рисунки. Стана ми смешно. Стените й по принцип са боядисани в бледожълто, а сега с тези психо-картинки приличаше точно на стена от лудницата. Значи можеше и аз да си боядисам нормално стаята, а да не е сега по-шарена и от циганска сергийка. Да, наистина на някой без въображение можеше да му прилича на това, но стените ми бяха боядисани във всевъзможни цветове, по тях бяха нарисувани картини и надписи, а целите бяха облепени в плакати и всичко това се допълваше от огромен хаос. Мама щеше да ме убие за това, да, всъщност сама боядисах стаята си без тя да знае, преди беше в бебешко розово.
После огледах добре и самата Ейми - носеше моята любима тениска на любимата ми група.
Мелодията от слушалките престана да свири, а сестра ми ги свали и ги постави на леглото до нея. Изправи се леко и се протегна да вземе някаква си тетрадка от бюрото. Веднага я познах, това беше нашата тетрадка, в която пишехме всевъзможни бисери.
Сега вече беше без слушалки и щеше да ме чуе. Седнах до нея и назовах името й – никаква реакция.
-Ейми! – извиках отново, пак нищо.
В този момент явно беше прочела нещо забавно, което едновременно я разсмя и разплака.
Така ми се искаше да я прегърна, да я успокоя, но не можех да установя никакъв контакт с нея. Единственото, което успях да направя е да се присъединя към плача й.
Погледнах часовникът на стената й – беше един и половина през нощта, странно при мен беше ден, всъщност при мен винаги е ден, доста рядко става нощ, явно мога дори и времето да контролирам.
Мина сигурно около половин час докато си поплакахме със сестра ми и тя изтри сълзите си, стана от леглото и тръгна към вратата.
Последвах я, оказа се, че отива към моята стая.
-Лека нощ, Алис. – каза тя и загаси лампата.
Сега си спомних, че всъщност тя правеше винаги това точно в два часа. Към десет идваше да ми светне лампата, защото обикновено така се унасях в чатове с приятели, че не усещах кога е станало тъмно, въпреки, че се мъчех да нацеля копчетата и недоволствах не се сещах да си светна лампата. А пък сутрин още от както беше на две ме будеше с целувка по бузата.
О, не вече не можех да издържа, та сестра ми страдаше толкова много, а аз бях такъв егоист! Мислех си че на мен ми е зле там горе или където и да е, може и да не е горе. А сестра ми е сама в този ужасен свят, моят поне е прекрасен, а нейният си е същият. Всъщност не същият, още по-ужасен.
Не, не можех да я гледам повече така, ще се върна, ще намеря начин и ще се върна при нея и то по такъв начин, че да ме забележи.
Но как? Вече бях изгубила и последната надежда. Стигнах чак до тук, мислейки си, че ще си вдъхна надежда, а аз я изгубих напълно.

Заглавие: Re: Мечтан Свят Пон Сеп 06, 2010 10:02 pm

Пета глава

Лабиринтът на мечтите

Отчаяние, болка. Това бяха моите единствени приятели, единствената ми компания.
Не знам колко време бе минало откакто попаднах в този кошмар, но така и не се събудих.
Мъртва, нима? Възможно ли е да съм мъртва щом още страдам,още мисля, все още съществувам. Имах нужда да поговоря с някого, но бях обречена на вечна самота.

Сетих се за пътечката, по която вървях сякаш преди хиляди години и срещнах толкова хора.
Веднага станах и потърсих с поглед началото на малката, криволичеща пътека. Ето я там, между чемшировите храсти, където винаги си е била.
Затичах се към нея като малко дете, което тича след бял гълъб. Когато стигнах храстите и навлязох в пътеката забавих крачка, но след няколко метра стана нещо странно.
Всичко потъна в мрак. Обърнах се, не исках да продължавам, страх ме е, исках да се върна. С ужас установих, че началото на пътека го няма, някъде надалеч е.
Затичах се към малката светлина, която се виждаше някъде далеч от мен, където би трябвало да е началото. Тя се отдалечаваше и се стесняваше.
Тичах, тичах, докато накрая и последната малка искрица изчезна.

Тъмнина, черна тъмнина, навсякъде около мен. Накъде да тръгна? Или пък май ще е по-добре да си остана тук.
Пронизващо студен вятър задуха отнякъде. Седнах на студената земя и се свих, за да се предпазя от мразовития полъх.
От някъде се чу тънък коварен смях, изтръпнах, какво ставаше тук?
„Ела, ела тук, ела при мен.” – каза същият този глас.
Доста неочаквано дори и за самата мен, тръгнах към мястото от където се чуваше гласът.
„Хайде, по-бързо! Искам да си поиграем.”, рече той хем закачливо, хем с лек заповеднически тон. „Искаш ли да си поиграем на криеница?” това беше по-скоро заповед, отколкото въпрос, така че каквото и да кажех нямах избор. Гласът този път се чу от някъде другаде: „Ела ме намери!”, каза той игриво.
Отново всичко потъна в тишина.
-Кой си ти?- попитах плахо
Някаква сянка скочи точно до мен.
-Нима не ме помниш? Аз съм Говорещият котарак, много си играехме, когато беше малка.
Наведох се по-близо до него и разпознах златистият, говорещ котарак, моят въображаем приятел от светът на мечтите.
-Но аз вече не си играя с теб, не те искам! Ти уби Розовата мишка.
-Да, ти ме отблъсна и оттогава живея тук, но ето сега отново се срещаме. Ще играем ли?
-Не! Махай се! Ти си убиец. – разкрещях се аз.
-Ти си убийца, Алис, ти уби своят свят и сега, когато ти бе убита и се върна в света, за който толкова мечтаеше, отново го отблъсна.

Затичах се напред, исках да избягам от котарака. Но защо? Нима той не бе прав? Може би просто ме беше страх от истината.
Пътят се раздели на две. Сега накъде да поема? Наляво или надясно?
Тръгнах наляво и без това вече бях изгубена в тази пътека, която сякаш се бе превърнала в нещо като мрачен лабиринт, от който нямаше връщане назад.

Там се спрях, защото една голяма бяла орхидея привлече вниманието ми. Застанах на колене до нея, за да е на едно ниво с очите ми и да мога да я разгледам по-отблизо.
Около красивото цвете се рееха малки блестящи точици, изведнъж те спряха своя танц и се прибраха в тичинката на нежното, бяло цвете. След малко всичко блесна и на мястото на орхидеята седеше голяма, бяла пеперуда и сега около нея имаше двойно повече от блестящите неща, които не ми беше ясно какво са, но сякаш и пеперудата и цветето ми бяха познати. Пеперудата хвръкна и във въздуха прие някаква нова форма, бляскавите точици, които сега бяха още повече, започнаха да паднат и изчезнаха още преди да стигнат земята.
Оказа се, че малкото летящо нещо, прилича на дребно момиче с пусната дълга до кръста блестяща бяла коса, много светла кожа и обречено в бяла рокля като тези на балерините, а най-странното бяха двете и красиви големи бели крила, в дясната си ръка държеше малка пръчица, чийто горен край завършваше със сребриста звезда.
-Здравей. – каза тя с пискливо гласче и се засмя като малко дете.
-Здрасти, Дея. – казах аз на малката фея. Това беше феята от сънищата ми, от мечтите ми, от детският ми свят. Казваше се Дея от орхидея, Защото се появи именно от една орхидея, която беше подарена на мама за рожденият й ден.
-Защо ме забрави? Захвърли ме ей така с лекота в този мрачен свят, далеч от теб. Срам те беше от нас, нали? Защото си голяма, а в същото време мечтаеше за нас, мечтаеше да се върнеш при нас в този прекрасен свят, знам, не можеш да ме излъжеш, че не е така. - докато казваше това от сивите й очи се стичаха сребристи сълзи.
-Съжалявам.
-Има за какво, но аз бях просто един от многото второстепенни герой в твоя свят, ами Анна? Забрави ли за Анна?
Анна, най-добрата ми приятелка без значение дали е въображаема или не, тя си беше моята най-най-най-добра приятелка. Приятелството ни въпреки илюзия бе най-истинското приятелство, което човек някога може да си представи, но тя ме изостави. Не аз нея, а тя, просто изчезна, тръгна си. Скарахме се, тя искаше да си играем на кукли, а аз и казах, че съм голяма вече и трябва да уча тогава тя се ядоса и изчезна... завинаги.
-Тя тук ли е, моля те заведи ме при нея... моля тее.
-Молиш ме, а преди ме гонеше. Ти ме нарани Алис, как да ти помогна сега, как да превъзмогна болката и обидата.
-Но това е моят свят, така че ще става това, което аз искам!
-Свикнала си да заповядваш и да получаваш винаги това, което искаш, но в истинският живот нещата не стоят така.
-Първо това не е истинско, второ не е живот, така че тук нещата стават така....
-Алис! И малко разглезено лапе не мръкна колкото ти. Добре ще ти помогна, но няма да те заведа, защото трябва да се научиш да не получаваш винаги нещата наготово. Анна се намира точно по средата на лабиринта, в себе си дължи и писмо с таен шрифт, който само ти можеш да разчетеш, но никога сама, а с помощта на истински приятел, това ще реши проблемите ти, ще ти разбереш как да не страдаш, как да се върнеш при Ейми, защото ти си била добро момиче и не ти се полага да страдаш след смъртта, а да си щастлива и щом това ще те направи щастлива, нека така да бъде.
-Мерси. – казах и веднага тръгнах на някъде с усмивка, която бързо се изпари от лицето ми, а как да стигна до там, тих глас от нищото ми прошепна „Следвай сърцето си.” Спрях и се огледах, нямаше никой.
-Не се крий, знам, че си там?
А може би просто чувам гласове, но този глас ми бе толкова познат.
Продължих напред, без да мисля, просто вървях, не се замислях дали поемам наляво или надясно, дали случайно се движех в кръг, просто вървях накъдето ме отведе случайността.
Мракът, който ме заобикаляше започна да се разрежда, отнякъде идваше много силна, ярка светлина. Може би наистина бях уцелила правилният път, светлината ставаше все по голяма и по голяма, заслепяваше ме, очите ми отдавна не бяха виждали нещо толкова ярко. Някъде там, сред светлината, се виждаше нечий черна силует, който веднага разпознах. Това бе Анна, вече бях достатъчно близо, за да я виждам съвсем ясно. Дългата й черна коса бе вързана, а топлите й очи гледаха към мен с упрек, но погледа й бързо се промени. Щастието огря както моето, така й нейното лице. Бях забравила детската й усмивка, трапчинките й и това игриво пламъче в погледа й.
Прегърнах я, може да ви звучи откачено имайки предвид, че тя е просто част от въображението ми, но сега я чувствах по-истинска от всякога, да тя вече бе напълно истинска личност.
-Липсваше ми, бях ти много много ядосана, но сега, щом те видях преглътнах ядът си. Ти не знаеш, но аз винаги бях до теб, просто ти не ме виждаше. Така както ти често отиваш при сестра си, говориш й, а тя не чува, стоиш пред нея, а тя не те вижда, докосваш я, а тя не усеща. Знам, че страдаш заради това, но и знам как да ти помогна, нали приятелите са за това да си помагат.
-Дея ми каза...
-Да, да знам, ето. –тя ми подаде някакъв лист, свит и завързан с лилава панделка. Развих го, но листа беше празен, леко се разочаровах, Анна усети разочарованието ми и ме прегърна, а аз изпуснах листа на земята.
-Хайде пробвай сега пак да го прочетеш.
Не се поколебах, всъщност дори и не помислих, вдигнах листа, готова да бъда отново разочарована, но там с красиви лилави думи бе написано нещо.
„При сестра си искаш да се върнеш ти, знам. Трябва просто да се обърнеш и да откъснеш и да откъснеш седемцветното цвете, то ще ти изпълни едно желание.
А да се за да върнеш в другата реалност трябва да вземеш чужда личност и да се вселиш в нея пращайки нейната душа тук при нас.”
Белият лист изчезна превръщайки се в бял прах. Но това беше твърде жестоко как така, някой трябваше да умре заради мен, но не мога да направя толкова жестоко нещо, колкото и да искам с някой мястото да си сменя.
Всъщност има много хора, които искат да са на мое място, много хора с толкова тежък живот, че биха предпочели да го заменят със смъртта.
Обърнах се, там наистина имаше цвете със седем цвята. Наведох се и го откъснах, обърнах се отново към Анна, но нея я нямаше, беше изчезнала, отново бях сама.
Пожелах си нещото, което толкова силно желаех на цветето и изведнъж цветовете се размазаха сякаш се спуснах с бясна скорост по някакъв тунел и след секунди рязко спрях и паднах в нечия стая.
Там в ъгъла седеше някакво момиче и плачеше, държеше бръснарско ножче и сякаш се готвеше да си пререже вените.
-Чакай! Спри!
Момичето погледна към мен учудено, странно как така ме виждаше.
-Ама ти ме виждаш и чуваш.
-Какво правиш в стаята ми и как попадна тук.
-И аз не знам, ама моля те не се самоубивай.
-Няма смисъл да живея уверявам те, а и съм абсолютно сигурна, че в отвъдното е много по-хубаво.
-Абе ти недей да бъдеш толкова сигурна, но щом така смяташ искаш ли да идеш там само за малко да видиш как е, ако ти хареса можеш да останеш...
-Искам да ида за винаги, така че не ми пречи.
-Не ти преча, ако не ме беше прекъснала щеше да разбереш, че ти предлагам да си сменим месата, аз съм мъртва, но искам да съм жива, ти си жива, но искаш да си мъртва.
-Да бе, мъртва, иди ги разправяй на друг тези неща.
-Ох, довери ми се моля те, нямам много време, а това ми е единственият шанс.
-Добре.
-Съгласяваш ли се.
-Ми да.
Хванах ръката й и затворих очи, тогава сякаш душата й изчезна, а аз заех нейното място. Отворих очи, момичето го нямаше, станах и се погледнах в огледалото на стената, явно наистина бях в нейното тяло, защото изглеждах точно като нея. Имах естествено червена коса, бледа кожа с множество лунички и зелени очи.
-Рут? Рут слез веднага и измий чинийте! – каза някой с ужасен ирландски акцент.
-Рууут! Веднага слез долу!!! - извика същият човек вече доста по- ядосано.
Чуха се стъпки, явно някой изкачваше някакви стълби, които всъщност доста скърцаха.
Вратата на стаята се отвори с трясък и там застана леко пълна жена на средна възраст с руса коса, която очевидно не бе естествено руса, солидно количество грим и същите очи, като моите или по.точно тези на момичето, в чието тяло се намирам.
-Рут, колко време да ти викам, искаш да ми падне гласът ли, веднага след и измий чинийте, защото ще си разваля маникюра.
-Аха, окей. –казах незаинтересовано. – В Ирландия ли се намирам?
-Не ми се прави на ударена, ами измий чинийте!
-Виж, аз не съм човека, който мислиш, че съм, значи сме в Ирландия така ли?
-Да, Ирландия, Уексфорд... не ми излизай с тези номера.
-О, супер, близо сме до Англия. С какво мога да стигна най-бързо до Нотингам? Или до Брадфорд, там имам роднини, а може и до Лондон, от там може да се стигне до всякъде....
Бях прекъсната от един доста силен шамар.
-Стига си се преструвала, ами веднага отивай да миеш преди да съм се ядосала!
Явно нямаше как да се разбера с нея, затова просто използвах момента да изляза от къщата и да тръгна нанякъде, а тя дори не си направи труда да ме последва.
Значи съм в Уексфорд, е можеше и по-зле да е, примерно да съм някъде в Китай.

Заглавие: Re: Мечтан Свят Вто Сеп 21, 2010 3:40 pm

Шеста Глава

Срутен Свят
/от името на Ейми/
Една година. Една тежка година измина от смъртта на най-скъпото в живота ми нещо – сестра ми. Цяла една година... а сякаш...сякаш все още когато си лягам чувам гласът й, смехът й, тя е в мислите ми, в сърцето ми, виждам я навсякъде. Нима наистина я няма? Не е възможно, тя е тук в мен и ме е обсебила сигурно до полуда. Животът ми тотално се промени след смъртта й. Преди бях едно от най-популярните и общителни момичета, идеалът на всяка тийнейджърка, мечтата на всяко момче. Всички жадуваха за компанията ми, но и всички тайно завиждаха, особено момичетата. Досега не бяха намерили у мен нищо, с което да ме свалят от високото ми място на лидер, нищо. Но тези....ах тези злобни завистливи същества, използваха смъртта на сестра ми като средство да ме унижат. Изкривиха историята по такъв начин, че аз да съм виновна за смъртта й, пуснаха го и в медиите.
Целият град ми се присмиваше, целият град ме обвиняваше, не можех да понасям погледите им, затова просто изчаках да свърши учебната година и лятото се преместих да живея при леля си, но семейството ми бе твърде известно, прочу се особено след като медиите ни оплюха така. Преди бяхме известни само, че сме древен аристократичен род, но гледахме да не се набива на очи, живеехме като нормално семейство. Никой не знаеше какви сме всъщност и бяхме много щастливи от факта, че си мислят, че фамилията ни Рейн е просто някакво съвпадение, че истинската аристократична фамилия с това име е отдавна изчезнала. Но тя не беше, просто преди век дедите ми се били преселили в Лондон, но в крайна сметка ние се върнахме в Нотингам и наистина ние сме наследниците на великата нотингамска фамилия.
Де да се бяхме прочули с това по-рано, прочухме се точно покрай онази лъжа, която измислиха завистниците за смъртта на сестра ми. Така осрамиха името на хора, които са внесли голям принос в историята, а не само мен. Не заслужавах, заради мен да очернят името на тези велики хора, затова се преместих тук в Брадфорт и смених фамилията си, както и малкото си име. Ейми вече не ми отиваше, то беше невинно, детско, игриво, това бях старата аз, сега аз бях една студена, затворена в себе, невзрачна и обикновена си Емили Дийн.
Но ето, че днес отново се наложи да се върна в Нотингам, заради годишнината от смъртта на сестра ми. Харесваше ми тук, някак си по-лесно бе да приема факта, че тя е все още след нас, живите, просто ни делят няколко километра, но сега...сега...ох, по дяволите отивах на гроба на сестра си, на гроба и, тя нямаше гроб, тя беше още жива...не, не, не, не беше възможно. Не можех да го понеса, не можех да понеса да се върна отново н Нотингам.
Сега седях на една пейка пред гарата и чаках да дойде влакът, който трябваше да хвана. Десетки влакове идваха и си заминаваха, сякаш без цел, без посока, влизаха излизаха пътници, радваха се или плачеха. Сбогуваха се, това бе последният им миг след това кой знае кога щяха да се видят, след това бързият влак ги грабваше и отнасяше надалеч, далеч от близките им... като смъртта.
Но имаше и такива дето идваха, слизаха превъзбудени, усмихнати хора, прегръщаха се, радваха се да се видят, други седяха и тръпнеха в очакване, сигурно от следващата желязна машина ще излезе техният близък.
Но някой, някой просто стояха и чакаха, нямаше кой да ги изпрати, нито кой да ги посрещне. Нямаха си никой, просто си чакаха влакът потопени в сивота.
Бях дошла доста по-рано, но нямах какво да правя, до влакът ми оставаха два часа.
Беше студено, по принцип никога не беше студено на този ден. Днес сестра ми щеше да навърши 16 години, а на рожденият й ден винаги бе слънчево или просто тя беше едно малко слънчице, способно да замести хиляди слънца. Днешният ден беше сив, студен, ръмеше.
Държах в лявата си ръка чаша топъл шоколад, а в дясната молив. В скутът ми бе опряна голяма картонена папка с един изваден лист отгоре.
Преди мислех да се занимавам с математика и това да уча, но след смъртта на сестра ми в тези безсмислени формули и задачи откривах само студенина и нищо. Имах нужда от нещо, което да ме утеши, затова се насочих към рисуването, едно от нещата, които ни свързваха с Алис и музиката. Започнах да рисувам постоянно, записах се в художествена гимназия. Леля ми пък беше много добра в свиренето на цигулка и започна да ме учи. Това бяха двете неща, които дори и само за миг ме пренасяха в друг свят и забравях за болката. Но от известно време дори и те не помагаха. Имах нужда от нещо, което да убие болката, да ме накара да се почувствам добре, лека, а не натежала от проблеми, да забравя за тежката си съдба, но не да забравя сестра си, въобще не – да забравя себе си.
Някой сложи ръка на рамото ми и ме изкара от полутрансът ми и рязко се обърнах, беше някакво момче. Изглежда беше по-голям от мен, но с не повече от 1-2 години. Изглеждаше съвсем нормално като всяко момче на тази възраст. Имаше топли кафяви очи, които обаче бяха доста зачервени, късопостригана тъмнокафява коса. Лицето му бе необичайно бледо и имаше синкаволилави кръгове под очите. Носеше широк червен суичър, широки дънки и кецове. Усмихваше се, но не изглеждаше добре.
-Хей! Изглеждаш доста отегчена, от близо, час наблюдавам как нито за миг не си махнала това мрачно настроение от лицето си. Усмихваш ли се някога? Сигурно ти се е случило нещо ужасно, но не мислиш ли, че е време да се почувстваш щастлива поне за малко? Да се усмихнеш?
-Какво искаш? Махай се! Остави ме на мира.
-Нищо лошо няма да ти направя. –след това се доближи до пейката, която беше празна като изключим мен и раницата ми – Свободно ли е? – аз кимнах- Просто искам да те накарам да се усмихнеш, какво лошо има в това? Просто трябва да се погледнеш как изглеждаш отстрани, госпожице леденост.
Опита се да имитира леденото ми, напълно безизразно лице. Толкова се мъчех докато свикна да си придавам такъв вид, за да не се набивам на очи като показвам тъгата си, но сега, когато той го имитира някак си осъзнах, че това изражение изглежда по-тъжно и от плач.
Засмях се на самата себе си, колко съм глупава, въпреки, че беше на ум, ъгълчетата на устата ми леко се повдигнаха.
-Почти успях. – каза той и се усмихна. – И все пак ще ми позволите ли да се запозная с вас госпожице или може би ще ме превърнете в лед с поглед?
-Хей, не съм жестока ледена крацила каквато ме изкара!
-Не съм казвал подобно нещо.
-Напротив, държиш се сякаш съм такава, все едно съм студена и жестока като снежната царица...
-Не гледам много пиеси, но да ти кажа ти си като цял филм и явно е имало недостиг на актьори и си взела няколко роли, а явно във филмът се разказва за някакъв маскен бал.
-Дори не ме познаваш! – това почваше да ме плаши, никой не бе проникнал под маската ми, никой не се бе замислил, че е просто маска, роля, а това момче, ме познаваше от едва няколко минути.
-Умея да преценявам хората, просто съм преживял доста и се научих да виждам под маските.
Не казах нищо, това ме плашеше, той можеше да разкрие тайната ми.
-Аз съм Крис. – представи се той и подаде ръка.
-Емили. Емили Дийн. – отвърнах студено без да я поемам.
-Та, накъде си се запътила в този студен ден?
-Към Нотингам. – стараех се тонът ми да е все така равен и безразличен.
-Нотингам? Какво съвпадение и аз съм за там. Доста рано си дошла, нали знаеш, че по-този начин не можеш да накараш и влакът да дойде по-рано.
-Знам.
Погледнах големият часовник – 11 и 28. О, не, не можах да сдържа вече сълзите си, сестра ми почина точно в този час. Започна да ми причернява, не можех да го понеса, не можех да остана в съзнание, пред мен пак се разкриваше гледката от преди година.
-Какво има? Добре ли си? – попита Крис притеснено.
-А, да... нещо ми прилоша, но ми мина. – излъгах.
-Излъга.
-Да, а ти мисли ли четеш?
-О, не, съвсем не. Личи си по реакциите ти. Наистина имаш нужда от нещо, което да те разведри. И аз бях в това състояние постоянно след като... след като майка ми почина, но животът продължава. Моят беше достатъчно съсипани, нищо повече не можеше да го съсипе от липсата на единственият човек, който някога ме е подкрепял, обичал такъв какъвто съм. Нямаше смисъл да живея, затова си намерих нов начин на живот, който поне ме прави щастлив, въпреки, че съсипва още повече животът ми, но той е до такава степен съсипан, че вече няма значение колко по-зле ще стане. А знам, че майка ми иска само да съм щастлив. Сигурен съм, че не одобрява този начин, но съм спокоен, че той бавно ме убива и скоро е съм при нея, така получавам двете си най-желани неща – да съм скоро при нея и някак си през това време да съм щастлив, за да я направя щастлива, сигурно и тя страда, а виждайки ме тъжен сигурен съм, че й става още по-зле.
Замислих се над думите му.
-Прав си като съм нещастна правя само още по-нещастна Алис, а тя сигурно страда не по-малко от мен, може би дори повече. Как може да съм такава глупачка, че да не го осъзная по-рано.
-Алис? Значи както предположих и ти си изгубила близък човек.
-Да сес...
-Знам сестра ти, няма как да не се досетя щом точно на този ден отиваш в Нотингам, човекът, който си изгубила се казва Алис, а ти ужасно много приличаш на нея, въпреки, че доста си се постарала да промениш външният си вид, сигурно успяваш да заблудиш някои хора, но аз познавах Алис, познавах я твърде добре, въпреки, че така и не успяхме да се запознаем с нея официално и първият миг когато те видях сякаш я видях отново, но после се сетих за сестра й Ейми.
-Но как така я познаваш толкова добре, а не я познаваш официално?
-Ами така, имах възможност да се запозная с нея, тя изглеждаше приятелски настроена, но не заслужаваше дори и да познава такъв боклук като мен. Щях да съсипя животът й, толкова е скапан целият ми свят, той е просто една руина срутена от ледени, болезнени ветрове. Имах приятели, но моят живот, моят свят, аз, това което ме направи дрогата и тъпата зависимост ги нарани, а те не заслужава това, някой ме отблъснаха за винаги, някой ми подадоха ръка, но не исках да живеят с бремето ми, да страдат заради мен, да бъдат отново наранени, но този път по-силно, притеснявах се да не се случи й същото с Алис, а исках тя да е щастлива.
Определено си личеше, че е бил и все още е много влюбен в сестра ми. И както предположих още от самото начало определено беше наркоман. Не казах повече нищо. Искаше ми се да го попитам доста неща, но просто отпих глътка от вече изстиналият си топъл шоколад и се загледах на някъде... без посока.

Заглавие: Re: Мечтан Свят Чет Мар 10, 2011 9:58 pm

Седма Глава

Цел без посока
/От името на Алис/

Съмваше се. Утрешното слънце огряваше зелените поля и караше всяка капчица роса да блести като кристал. Природата се подготвяше за новият ден, хората още спяха и всичко бе така спокойно, така прекрасно.
Но ето по прашното шосе мина забързана нанякъде кола. А едно момиче вървеше отстрани пътя. Без посока, но с цел, в очите й блестеше надежда, но й сълзи от тежка скръб. Това бях аз Алис Рейн, въпреки, че вече изгубих собственият си облик, вече бях Рут, ако не се лъжа. Нямах представа накъде да вървя. Но продължавах упорито да вървя към моята цел без посока.
От километри не бях срещнала нито един човек, нито една къща, нищо освен колата, която мина преди малко. Но ето сега в далечината се виждаше малка къща.
Затичах се със все сила по пътя към къщата, това беше надеждата, това беше посоката...
Аз съм просто една глупачка, какво си въобразявам? Че като тръгна сама без нищо мога да постигна нещо? Не, не и в този свят, вече се намирам в реалността, трябва да го осъзная. Ах, как копнеех, за нея, а сега я мразя! Но това беше добре, защото така беше преди, тогава когато всичко бе прекрасно, но аз не го оценявах.
Защо трябва да изгубиш живота, за да го оцениш? Защо чак след като загубим нещо, го оценяваме?
Какво правя въобще, вървя, вървя и до кога така? Нямам пари, нямам нищо, а в този материален свят парите са всичко. Имаш ли пари, може да направиш каквото си пожелаеш, нямаш ли... сякаш си нищо.
Трябва да се върна при онази жена, докато събера достатъчно пари, за да се прибера. Ах, а всичко изглеждаше толкова просто, но ето че не е.
Имам цели, имам една главна цел, но нямам посока, нямам и средства, при тези обстоятелства целта се превръща просто в мечта, а мечтите не се сбъдват, но пък целите не са недостижими – те се постигат, винаги, когато вярваш в тях и когато вървиш към тях. За да изпълня моята цел трябва да потърпя още, още съвсем малко, толкова съм близо.
Хайде сега няколко мили назад. Но какво значи това дали просто, че се връщам няколко мили назад или се отдалечавам няколко мили от целта си. Не знам, сега може да се отдалечавам, но това отдалечаване е всъщност едно приближаване, една крачка назад – две напред. Ако продължа да вървя може да се приближа до целта си, но това ще е само илюзия, ще е като в омагьосан лабиринт, вече съм в реалността, трябва да мисля и малко с разумът си.
Мда Разумът – причината за всички грешки, независимо от това дали си направил грешката да го послушаш или грешката да не го. Колко сложен, но и колко простичък може да бъде животът.
Вече бях на краят на силите си, не можех да извървя и крачка, затова просто се стоварих на земята безсилно. Явно една година ми беше достатъчна, за да забравя, за лимитът на физическите възможности.
А какво ли правеше сега Ейми? Това беше последната мисъл, която си спомням, след това умората си каза думата...

Заглавие: Re: Мечтан Свят Чет Мар 10, 2011 9:59 pm

Осма глава
Липса
/от името на Ейми/

Влакът влетя със силен писък в гарата, запуших си ушите като малко дете. Стоях със затворени очи и не смеех да ги отворя докато не спре, знам, че изглеждах смешно, но не ме интересуваше.
Когато усетих, че влакът е спрял своят бяг отворих очи и се огледах сякаш търся някого сред тълпата. Нямаше кой да търся, сама съм, не ми ли беше достатъчна една година, за да свикна със самотата. Наведох глава към земята и тръгнах към края на влака, бях в последният вагон. Докато стигнах до мястото си не обръщах внимание на нищо от заобикалящият ме свят.
Влакът потегли и купето ми остана празно, значи можех спокойно да си игнорирам света, без случайно някой да се пробва да завърже разговор с мен. Отпуснах се на седалката и се опитах да се отърва от всякакви мисли. Ах как исках за миг поне да не мога да мисля, да не мога да чувствам, за миг поне да върна времето на зад, когато мислите и чувствата ми бяха толкова по-приятни. И когато успея да върна този момент времето да спре там завинаги и никога да не се отделям от сестра си нито за секунда повече.
-Здравей отново! – внезапно чух познат глас.
Въздъхнах и не отговорих, вместо това се загледах през прозореца.
Беше Крис, след признанието му не си бяхме казали нищо друго, а след това се изгубихме някъде из тълпата. Не трябваше да реагирам по този начин, но наистина не ми беше до разговори. Той явно разбра това и не каза нищо повече.
Аз продължих да гледам през прозореца още час. Не виждах нищо, но гледах толкова съсредоточено, че дори не мигах докато очите не почваха да ме болят. Тогава ги държах затворени известно време докато си отпочинат и после пак бяха готови за следващата доза гледане на нещата, които не съзираха.
Вече ми се виеше свят, затова отклоних погледът си. Крис, който седеше срещу мен, драскаше нещо в една тетрадка. Май рисуваше, стана ми интересно, затова се наведох леко към него, за да видя какво е. Стараех се да не ме забележи, но той веднага ме погледна. Този поглед ме накара за миг да забравя за всичко и да потъна в топлите му очи.
-А-аз просто...просто исках да видя какво рисуваш. – казах след като се опомних.
Той се усмихна и ми подаде тетрадката. Беше скица на доста хубав графит.
-Уау, добър е!
-Ако искаш разгледай цялата тетрадка има и други.
Крис определено рисуваше доста добре, но нещото, което ми направи по-голямо впечатление, разгръщайки страниците, бяха текстовете изписани с небрежен почерк. Първоначално ги подминавах, защото си мислех, че са просто цитати от песни или книги, но след това се зачетох. Не ги бях чувала никъде, а бяха толкова хубави, толкова истина, толкова болка, но и в същото време толкова красота имаше в тези редове.
-Ти ли си го писал? – попитах учудено.
-А, да, но не са особено добри, по-добре не ги чети.
Не са особено добри ли? Последното беше може би най-хубавото нещо, което някога съм чела, определено имаше талант. Но не му се противопоставих, не му го и казах какво мисля, а просто му върнах тетрадката. Може би беше нещо доста лично и затова не искаше да го чета, а не защото не е добро. Личеше си че е почувствал всяка рима, изживял е всяка дума, а не са просто някакви си празни текстове.
С това отново приключиха всички разговори и аз продължих да си гледам през прозореца, а той да си рисува графита.
Влакът забави ходът си и спря. Прочетох надписът на гарата - „Нотингам”, очите ми се насълзиха. В мислите ми изникна стар забравен спомен. Аз и сестра ми, седяхме на гарата, аз пак плачех и гледах подир отминаващият влак.
-Ще се видим догодина! – викаше някой от прозореца, за да ме успокои. Беше леля ми, тя идваше само веднъж в годината за 2 дни да ни види. През тези дни много се забавлявахме с нея и винаги плачех, когато си тръгваше, знаейки, че ще се видим чак догодина. Изведнъж се почувствах на нейно място. Никога не знаех защо идва толкова рядко, нямаше толкова работа и можеше да си позволи да идва много често. Сетих се, че дните в които идваше леля, бяха дните когато мама винаги отиваше някъде.
После си спомних за думите на баба ми в отговор на нещо, което сестра ми я беше попитала, но аз не успях да чуя въпроса преди това. „Майка ти не може да й прости още от както бяха малки, затова винаги заминава, не иска да я вижда.” И те са сестри и те са разделени като нас, но имат шанс да бъдат заедно, но го пропиляват, губейки най-ценно. На дали това нещо е толкова непростимо. Как ли се чувстваше леля, виждайки тази табела с името на родният й град само веднъж годишно. Ах, ще кажете какво толкова – една табела. Но това просто беше символичното изображение, на толкова много чувства, които носеше един роден град. Ще ме разберете само, ако сте били разделени дълго време с родното си място, ще видите тогава какво означава този надпис за мен...
Не, не можех да продължа сама, цялата липса, носталгия и самота се стовари на мен ето тук. Бавно започвах да усещам истината. Сестра ми я нямаше, нямаше и да я видя повече. Това беше истината. Сега нямах търпение, идеше ми се да тичам с все сила до вкъщи, за да я видя, но осъзнах, че няма да я видя, затова тялото ми отказа да помръдне. Предпочитах да остана тук, завинаги.
Някой ме прегърна, сигурно Крис, нямаше кой друг да е. Не се обърнах, не отворих очи, опитвах се да задържа споменът, да върна миналото, да спра сълзите, болката, тъгата.
-Хайде, трябва да тръгваме. – пошепна Крис.
Отворих очи и го погледнах безмълвно, нямах сили да кажа каквото и да е.
Усещах, че ако кажа нещо, ще се разплача и няма да мога да спра.
-Не! Не искам…не мога. – най-накрая казах аз и усетих горещите сълзи, които се стичаха по-бузите ми, вече не можех да ги спра, а мразех да плача пред някой.
Той ме прегърна още по- силно, знаех че и той не може да продължи. Мразех този ден, защо трябваше да се случи…не няма да мисля за това.
Той ме пусна, избърса сълзите ми, взе си чантата и тръгна, а аз след него. Чувствах се по-силна и по-уверена след като някой друг направи първата крачка, а аз просто трябваше да го следвам. След това излизах от влака и вече беше по-лесно, защото нямаше връщане назад, тогава можех и сама.

» Мечтан Свят - коментари
» Моя свят.
» Моят свят - коментари.