Тайната Градина

Емили за втори път излезе от стаята си днес. Все пак и беше малко. Тя обичаше природата и имаше нужда всеки ден да е поне за кратко навън сред чистия въздух на недокоснатата красота на естественото. Русокоската просто излезе в двора на имението и остави краката си да я поведат. Не знаеше накъде върви, чувстваше само приятния ветрец и омайния мирис на зеленина. Изведнъж в съзнанието изкочи най-красивото лице на света. Това бе Джейсън. Момичето потрепери и почувства огромна дупка да зейва в нея. Краищата й закървяха толкова силно, че Ем се сви. Тя се огледа. Не знаеше къде е, но всичко й бе толкова познато. Сякаш винаги е знаела за това място. Приседна малко, докато се успокои и попречи на сълзите да избият. Беше що годе по-добре. Стана и тръгна по отъпкана пътечка през дива растителност, нарочно оформена и сякаш добре поддържана. Стоун си спомни. Това място неистоверно приличаше на алеята в близката горичка, по която всеки ден се разхождаше, когато бе при леля си. Там тя беше срещнала Джей. Там за първи път тя видя очите му, докосна устните му, каза му "Обичам те!". Там в онази гора на онази пътечка за първи и последен път той й каза "Сбогом!". Емили зарида. Та, тя дори не знаеше защо го бе направил! Още, когато тя се доближи той се отдръпна, погедна я с празни очи и изрече ужастните думи. Тръгна си просто ей така. Изведнъж тя видя през замъгления си поглед момиче да седи до едно дърво. Бързо се скри и изтри сълзите си. Погледна пак. Това беше Ниа Тонк. С безразлично иражения Еми се приближи и каза уж безгрижно:
- А, Ниа! Здравей! - за миг русокоската се спря, но накрая попита Ниа - Какво правиш тук?
Тонк започна да обеснява, но се присви и недовърши.
- Какво ти е? - притесни се Ем.
- Ужасно ме боли корема.
Стоун знаеше защо. Или поне предполагаше. Ниа се свързваше със сирениата си. Това би трябвало да е. Момичето просто седна до съученичката си и замълча. На свой ред Тонк попита:
- Ти как си?
- Добре! - бързо излъга Ем. Не беше добре, но не беше време за хленчене. Не и сега, пред Ниа. Тя си имаше достатъчно проблеми. Мълчанието отново се проточи. Изведнъж Емили се сети, че някъде бе чела за заклинание, отстраняващо болка. Русокоската просто прошепна тихо няколко думи. Очите на ниа светнаха. Изглеждаше по-добре.
- Малко по-надоло е Градината на белия феникс. Има пейки. Какво ще кажеш да отидем там? - каза Ем, изпаряйки се.
- Чудесна идея! - отвърна Ниа уморено. Явно болката я бе държала будна.
Минаха през избуяли диви, но красиви цветя, прекосиха малка горичка обсипана с храсти и много животинчета. Беше вълшебно. Толкова красиво и нереално. Слънцето галеше лицата на момичетата с ярко-червените си лъчи. Огнения кръг вече милваше върха на едно малко вървишения разположено на прелестния хоризонт. Първокурсничките стигнаха малък, подобен на площадче кръг от пейки, ограждащи цъфнало черешово дърво. Седнаха и Ния запита:
- Имаш ли нещо против да полегна? Не съм спала цяла нощ.
- Естествено, че не, Ниа. Имаш нужда от почивка.
Умореното момиче отпусна глава в скута на Еми. Русокоската погледна загрижено съученичката си и я погали, за да заспи по-бързо. Но клепачите на Тонк упорито се бореха да останат отворени. Явно се възхищаваше на красивата гледка както Ем. Грациозен бял паун пристъпи към тях. Приближи се и момичетата подадоха ръце да го погалят. Той им се остави. Радваше се да види някой тук явно. Перата му бяха толкова нежни и пухести. Беше пленително красив, а очите му бяха живи - като на човек.

Ниа докосна белите пера на гразиозния паун.Беше много хубав. За момент забрави за острите болки в корема.Наистина забрави. Това бе много красива птица...прелестно животно..Тонк отново го погали по нежните, бели пера и се усмихна.

-Не е ли невероятен...-промърмори Еми, която галеше по главата пауна.

Тонк кимна и се отпусна на пейката. Отново я бе заболял корема. Детето изчака няколко минути докато болката отшуми и отново погали птицата. Зачуди се как така, като вчера си бе здрава и бодра, днес я болеше корема и беше ... леко отпаднала. Ръката й несъзнателно хвана медальона- серениа на врата си.

-Еми...възможно ли е коремът да ме боли от серениата...по-точно от свързването със сирениата?-попита изненадващо Ниа.

Емили все още бе запленена от красотата на белия паун, но щом чу въпросът на съученчичката си се сепна и отлепи поглед от изящното животно.Точно в този момент Ниа пак я заболя коремъти тя хвърли поглед пълен с надежда и любопитство към новата си приятелка.

-Ами...мисля , че е възможно.-отговори накрая Стоун.

Тонк се отпусна успокоено на дървената пейката.Наоколо всичко бе прелестно. Спеше й се ужасно много, но не искаше да заспи...защо ли?! Упря глава на облегалката на пейката и впери поглед в синьото небе...

Май и тя го бе разбрала. "При някои може да е гъделичкане по цялото тяло, при други невъзможна болка." - това бе казала професор Ранд. Но сега не й се мислеше за училище. Тя извърна глава към свилата се на кълбо Ниа. Момичето май имаше намерение да заспи. Ем пак я издърпа в обятията си, за да й е по-удобно. Само миг след това Тонк се бе пренесла в света на сънищата. Странното беше, че слънцето бе залязло на полувина, а Ем се прозяваше и притваряше клепачи.

***

Премига и видя пред себе си високо момче с мусколесто телосложение. Бе облечен в бяло. Съчетани с кожата му дрехите придаваха почти призрачен оттенък на непознатия. Той се наведе и улови ръката Емили. Сплете пръсти с нейните. Тогава Ем осъзна, че го познава. Това бе Джейсън. Боже колко й лишсваше усмивката му, лицето му, очите му. Тя се изправи и дори не забеляза, че Ниа я няма. Нямаше го и пауна. Затова пък няколко феникса се въртяха около тях. Емили зарея ръката си в буйните му руси коси. Зелените му очи я накараха да потъне. Той я придърпа по-близо до себе си. Обгърна я и обходи с нежни целувки вратлето й. Впи устни в нейните и двамата се сляха. Джей шереше с ръце по гърба й и потръпваше от удоволствие. Емили не знаеше къде се намира. Света около нея се въртеше, така че цветовате се сливаха и картините се размиваха. Ем отпуска глава на рамото му и прошепна "Обичам те!". Чу познатия му глас да казва, но някак далечно "Обичам те, Емси! Присти ми!". Само той я наричаше така. След това гласа заглъхна. Топлите му гърди се отлепиха от хватката на русокоската и изчезнаха. Тя заплака и усети отново раната зейнала като огромна дупка, с кървящи краища.
Отвори очи. Беше тъмно вече, но пълната луна разпръскваше навсякъде сребристите си лъчи. Ниа спеше още, но неспокойно. Емили се чудеше какво ли сънува тя. Погледна хоризонта. Няколко феникса крачеха около дървото и сякаш светеха в сребристо. Тогава се чу ридание. Силно и ехтящо. Тонк се сепна и събуди. Беше женски плач. Не бяха сами? А кой беше това?

П.П. Обърни внимание на историята, моля. Може да я включим все пак сме в имението на магьосницата.

Ниа изплащено се огледа. Навън бе тъмно.Луната грееше на небосвода, а около нея имаше безброй светещуи ясно звездици. Тонк чу плач. Видя до себе си Еми. Изплаши се. Какво ли ставаше? Кой ли ридаеше така безутешно? Ниа извърна поглед към седщята до нея Емили. Колко ли бяха спали. Ниа все още я болеше коремът, но в момента не му обръщаше особенно внимание. Тонк се заслуша и разбра, че това е женски плач.

-Легендата...-промърмори Стоун.

Кафявокосата й хвърли въпросителен поглед.

-Затова тя омагьосала така мястото, че само хора, които някога са изпитвали най-истинската и най-чистата любов могли да го видят. А само най-искрениете и най-невинните сълзи можели да отключат тежката, омагьосана порта. -цитира Еми.-Ти влюбвала ли си се преди?-попита тя.

Ниа си спомни единствената си любов- Том. Беше на единайсет...Не беше разказвала на никого за това. Никой освен тя самата не знаеше.Накрая се престраши и започна да разказва:

-Бях на единайсет. Един ден тоидох на госит на баба си и дядо си за един месец. Те живееха в спокойно магьосническо селце. На втория ден, след като бяхатам баба ми покани една нейна приятелка на гости у нас.Обаче тя доведе и внукът си...Том. Той беше кафявокос с черни очи и бяла кожа...беше красив...на дванайсет беше. Изведнъж с него станахме приятели и още преди да се осъзная се бях влюбила до учи. Неусетно месецът истече и родителите ми ме повикаха обратно вкъщи. Не исках да си тръгвам.Още не му бях признала чуствата си...той ме мислеше за обикновенна приятелка. Но родитлеите ми дойдоха и ме прибраха. Помолих ги пак да отида на село и те ми разрешиха след седмица да отида. И наистина след седмица отидох.Попитах баба за Том и тя ми каза, чеоще е на гости при баба си.Хукнах към тяхната къща. Звъннах на звънеца и врата ми отвори Том и едно момиче.Двамат абяха прегърнати. Аз стоях няколко минути и ги гледха втренчено.Чак тогава осъзнах истината-той си имаше приятелка.Бях съсипана...

Накрая момичето въздъхна.Да това бе нейна лична история. Емили въздъхна. Женският плач все още се чуваше...

-А ти влюбвала ли си се преди?-накрая процеди Тонк, която едва сдържаше сълзите си.Бепе се натъжила , щом си спомни за Том и онази...

Tози въпрос сепна Емили. Дупката в гърдите й се оголеми. Инстинктът й казваше да признае, докато разумът й подсказваше да си трае. Накрая послуша озмъченото си сърце, което толкова дълго бе пазило тази тайна, че нямаше сили дори да заплаче. Искаше да се отърве от нея.
- Да. Той беше всичко за мен. Обичах го. Обожавай го. Запознахме се преди два месеца. Винаги бях наказана и винаги се карах с леля ми, затова се измъквах нощем. Разхождах се в близката гора. В заветния ден вървях по една пътека, докато не чух стъпки. Отклоних очи от земята и го видях. Тъй прелестен, перфектен, неповторим. И той беше забил поглед в земята. Аз се спрях, а той едва не се блъсна в мен. Тогава се запознахме. Оттогава всяка вечер се срещахме. Разкрихме един другимо живота си и се влюбихме. Или поне аз. Един път той ме целуна и каза, че иска вечно да сме заедно. Съгласих се естествено. Но след около месец се случи най-ужастното. Вечерта той не ми даде да го докосна. Искаше да разбера, че вече не ме обича. Но аз знаех, че не е вярно. Каза ми сбогом и си замина. Така... без обяснение. На следващия ден съобщиха, че е мъртав - загинал в автомобилна катастрофа. Върнах се на нашето място в гората и ненадейно намерих бележка оставена за мен. Тя гласеше, че винаги ме е обичал и винаги ще ме обича. Нарочно е искал да ми каже сбогом, за да не страдам толкова много. Всъщност получи обратния ефект. Имаше толкова много изречение за извинение и обяснения колко много ме обича, но само едно разкриваше какво всъщност е станало. Усещал е присъствието на смъртта, но е бил безсилен да спре тока, което щяло да се случи. Затова бил целия този театър. Знаел е... и не ми е казал...
Когато завърши по бузите на Ем се стичаха сълзи.
- Много съжелявам! - каза Ниа и прегърна русокоската. Съученичките остановиха, че плачът е стихнал. Една звезда падна и остави прекрасна извита диря по тъмното небе. Една човешка душа отлетя.
- Какво ще кажеш да се прибираме? - попита Емили разтроена. Чувстваше се уморена и сякаш болна. Този спомен й навреди повече, отколкото очакваше.

Ниа кимна и се изправи. И двете бяха преживяли нещо ужасно. По бузите на Емили се стичаха сълзи, а сълзите напираха да излязат от очите на Ниа.

-Хайде да вървим.-подкани Тонк.

Точно в този момент отново я проряза остра болка в корема. Тя се облегна на едно дърво. Беше ужасно...тази болка в корема, а и тъжния спомен за Том.Отново изпита това което бе изпитала, когато го видя с онази- празнота и разочарование. Стоун стоеше и я гледаше. Тонк се отпусна на земята.Беше много изтощена.

-Ниа хайде да се прибираме.Имаме нужда от почивка.-промълви накрая Еми.

Кафявокоската кимна и бавно се изправи. Дишаше дълбоко, като се опитваше да се успокой, но неможеше. Спеше й се, болеше я корема , а и се натъжи...

-Емили искаш ли утре пак да се срещнем?-попита Тонк.

Стоун се сепна и промърмори:

-Добре.

Настъпи мълчание.Двете момичета влачеха краката си към академията. Луната блестеше горе на тъмното небе. Полунощ минаваше...Най-накрая двете стигнаха до академията. Спряха се на един коридор.

-До утре Ниа. Лека нощ.- каза русокоската.

-Лека нощ Еми.-отговори Тонк.

Двете се разделиха.Всяка пое към стаята си. Ниа отвори вратата на помещението си и се хвърли на мекото легло...

Учениците Кървав изгрев бяха разпуснати от час по Откриване на енергията. Децата се пръснаха из имението - някой на двора, друго по коридорите и стаите. Но сега вниманието ни би трябвало да се насочи към едно момиче с изпепеляващо руса коса и стъклено сини очи. Тя бе сама и някак тъжна. Денят й не беше минал толкова добре. А всичкото това жарко слънце направо я опичаше като пиле във фурна. Мразеше да е толкова горещо и слънчево. А имаше ли причина да е толкова нервна? Да, бе. Сякаш да има причина да ходиш като муха без глава. Е, може би й се межделееше аргумента, че е горещо - изнервяше се, когато е горещо - но пък и това не е достатъчно, нали? След обрата, който се спусна като водовъртеж в живота й, когато дойде тук тя се промени изцяло. Преди бе чувствителна, лесно ранима. А сега сякаш закоравя. Е, имаше и много неща, които подсказваха за миналата й тя, но и те с времето щяха да се размият в сивото ежедневие на магията. Миналото й щеше да се замъгли и изчезне, заменено с нещо различно - спомени от един различен свят. Но единственият спомен, който винаги щеше да изгаря съзнанието й беше Джейсън - нейната неповторима любов. И Сара забиваща ножа в гърдите му. Тя усещаше, че всичко това не е илюзия. Усещаше как реалността въвлича я в този нелеп театър. Толкова дълго си трая за тази история. А сега отново се появява в главата й. Какво й ставаше. О, да пак бе навлязла в нази тайна градина на магьосницата. Глупава е била и тя да се влюби. Рано или късно загубваш любовта независимо как. Тя се изпарява, зарязва те насред нищото с болката в сърцето, за да нарани следващия. Колко мелодраматично. Русокоската мразеше драмите - направо ги ненавиждаше. Е, поне тук нямаше драми. Само едно изоставено място, пазещо тайните на една любов. Може би точно затова бе специално. Специално ли казах? Боже! Понякога съм много глупава и нелогична. Та, Емили отдавна нямаше нищо специално в живота си. Той се бе превърнал с Ад земен и я бе притиснал без да й дава шанс. Като стая без врата и 2, движещи се стени, който са на път да я смажат. Края беше сложен и откакто дойде тук Стоун започно нов живот. Доста по-студен, но така беше най-добре за нея. Само Ниа знаеше прекалено много. Но нали бяха най-добри приятелки? А какво повече можеше да иска? Момче?! Бе твърде рано още. Твърде скоро след Джей.
Изведнъж момичето се спря. Беше стигнала до самотна люлка. Картини с празния парк близо до къщата на леля й изникнаха. Там се люлееха двамата с Джи... Но после остана само тя. Залюляваше двете люлки и се качваше на едната. Правеше се, че се държи с някой, както когато с Джейс-... О, боже, трябваше да спре да повтаря това име. Изгаряше й гърлото, мозака, сърцето, стомаха. Всичко.
Момичето седна и се залюля. Не искаше да има само една люлка. Сети се, че би трябвало да се успражнява по Откриване на енергията. "Добре нека пробваме!" - Емили взе сирениата си и си представи люлка. Появи се дъска на земята до нея и прекалено малки въжета. Момичето се напъна. Въжетата се удалжиха. След още няколко опита люлката бе перфектна. Погледна колко по-добре изглежда сега. Хм...не, нещо не бе наред. Момичето извърна глава от гледката и 2-рата люлка изчезна. "Нека опита пак, а?" - чу се да казва тя. Само че реши да е другаде. Стигна до някаква поляна. Бе толкова шарена от раличните цветя, че приличаше повече на картина. Нещо изшумуля в близките храсти. Ем разгърна листата, а от там я гледаше миниатюрно, бебе гущерче.
- О, самичко ли си, миличко? - започна да му говоря тя, докато го галеше. Явно не го бе страх от нея. Взе го в ръце - Искаш ли другарче, муник?
Тогава момичето се концентрира. Сирениата й засия в зелено. В ръката й се появи друго гущерче пълно копие на първото. Е, това си бе напредак - стана доста лесно.
Емили остана още малко, но слънцето започваше отново своя залез. Трябваше да се връща. Не че някой щеше да се тревожи за нея. Просто, когато беше тук се чивстваше неудобно. Тя се измъкна от мястото и пое към двореца.

Беше слънчев следобед. Ник реши да отиде да се разходи. Не знаше дали ще му хареса тук.
Сложи якето си и тръгна надолу. По пътя срещна няколко красиви момичета. Едно от тях се казваше... не помнеше името й . Нейната чаровна усмивка беше прекрасна... Момчето се насочи към двора.
По пътя си чу нещто като говор. Ник се учуди, защото беше влязъл надълбоко в една гора. Той се приближи до едно дърво и там видя нещо уникално...
Там имаше прекрасна градина сизяшно направени пейки. На една от тях седеше прекрасно момиче.
Тя беше идеална. Косата й усмивката й... приличаше на ангел...
Той се приближи към нея, а тя изнинадано го погледна. Ник едва успя да каже:
- З-здравей!
- Здрасти! - каза тя усмихнато.
- Аз съм Ник...

Ник забеляза притеснението в очите на Алисън.
- И ти ли си от Кървав изгрев?- попита тя.
- Да...сигурно ще се виждаме.
Черните му очи се впиха в неините. Минаха няколко минути, когато той усети, че му е неудобно.
- Аааа...Имаш много красиви очи. - каза Ник тихо.
- Мерси!- отговори тя и леко се изчерви.
Ник беше пленен от красотата й. Не знаеше какво да каже, но изръси само това
- Ти си много красива...

- Как сте? Аз съм Ниа Тонк. От кървав изгрев. Може ли да се присъединя към вас? - бяха думите които го откъснаха от прелестните очи на Алисън. Вярно че Ник беше срещал много красиви момичета, но тя... беше специална.
Нещо в нея го хипнотизираше. Очите й, косата, фигурата.Но най-вече нейният характер...
Ник се усети и се обърна към Ниа. Поглена я... хибаво момиче, но ума му беше само Алисън.
Той се обърна към красавицата без да чуе какво му казва.
- Е? - попита тя.
- Какво е?- отърси се Ник.
- Съгласен ли да не изолираме Ниа?
Ник погледна Ниа, и отново се загледа изпитателно в Алисън. Той познаваше момичетата по погледите им. А неините бяха леко притеснени. След кратко мълчание когато нейното притеснение, Ник със сериозен поглед каза:
- Добре!- И се усмихна...

- Вие как попаднахте тук? - Това изненада Ник , но тя пак попита:
- Не, как решихта да отидете на лагер и къде бяхте преди това?
Точно за това не искаше да говри Ник. Ако почнеше да говори за това той трябваше да говори за детството си...
а то не беше приятно. Заби поглед в земята с надеждата Ниа да започне да говори... но тогава
се сети нещо. През цялото време Алисън му беше позната! Той си спомни за една книга коята беше чел. Тя не беше човек! Ник вдигна поглед и се вгеда в очите й.
- Ти не се човек нали?

- "Този град не ще съществува ако не е управляван от човешко същество. Баща им е крал на елфите, но не е елф те са наследници на сина на Шотлендския крал, завладял Англия през 1014 година. Някой-си Форкбиърд. Неговият син - Ричард е бил първият крал на елфите, а тя му наследница. .
Той дори мислеше че тя е ангелнещто друго , но не и елф!Ник я погледна и каза тъжно
- Виж... извиняваи... не трябваше да питам...ако искаш ще те оставя с Ниа.- каза Ник въпреки че не искаше да я оставя...

Хванах го за китката и казах твърдо:
- Не тръгвай! Моля те, Ник! Казах ти, на теб и на нея - посочих Ниа, която ни гледаше безучастно - абсолютно всичко, най-голямата си тайна. Не си длъжен да ми казваш своята, но остани. Трябва да ме разбереш - нямаш си на представа колко ми е трудно на мен - започнах да нарежда м с по-груб тон. - За първи път в живота си срещам други хора освен собственото ми семейство! Цял живот съм живяла затворена в Бялата крепост, обградена само и единствено от елфи, избягах от родителите си и целият си бляскав живот само за да дойда тук! - бях за почнала да крещя. Мразех, когато околните ми даваха повод да се ядосвам, защото просто не можех да се обуздая. Усещах гневните сълзи на ръба на очите си и се отказах.
- Ух, зарежи! - махнах с ръка. Нямаше да го карам да прояви съчуствие. Беше си негова работа. Пукаше ми само, че той беше първият човек, с който се сприятелих, макар и съвсем бегло.
Обърнах се към Ниа. Очаквах да бъде шокирана от факта, че съм принцеса и да ме обсипе с въпроси, но тя ме изненада с думите си.
-Ъъъ... - започна тя неуверено. - Хайде да говорим за нещо друго... Извинете...е нека говорим за нещо друго.Ник остани...Ох хайде продължете разговора си... Извинете, няма да се меся повече - тя сведе поглед към земята и млъкна.
Чудесно! Сега и нея засрамих. Отново усетих как сълзите ми напират да се излеят, но този път бяха сълзи на безсилие и отчаяние, а не на гняв. За щастие гневът ми беше стихнал.

/П.П.: Съжалявам, че толкова се забавих. Сега трябва да ставам и ще мога да пиша чак утре следобед./

- Казах ти, на теб и на нея най-голямата си тайна. - Това накара Ник да я хареса още повече. Първото момиче , което беше честно с него. Вярно веднъж се случи нещо подобно, но не искаше да я наранява. Това за нормалноста го
подсети за друг въпрос.
- Ниа би ли дошла за малко? - каза Ник меко.
Тя се сепна и бързо се приближи.
- Ако казвате че сте нормалн, аз също, какво правим в училище за магии?
Това определено заинтригува Алисън и Ниа...

-Ниа би ли дошла за малко?- промълви Ник.

Тонк се спена и се изправи."Той ме вика...вика мен...Тонк я се спри..." помисли си Ниа, докато отиваше към Ник.

- Ако казвате че сте нормални, аз също, какво правим в училище за магии?- каза Стивън, а Тонк вдигна глава и впери поглед в очите му.

Замисли се какво да отговори, но накрая ршеи просто да мълчи.огледа се и видя Алсиън. Тя им беше разкрила най-голямата си тайна и Ниа нямаше да я издаде.Вълнение, объркване,интерес и още какво ли не се четеше в очите на госпожица Тонк. Накрая Ниа вдигна поглед и тихо рече:

-Ъъъ...Ник за какво ме повика?

-Ъъъ...Ник за какво ме повика?
- Как за какво!?- изненада се Ник.
Той й беше задал ясен въпрос. Тя се държеше прекалено странно.
- Ниа добре ли си? Виждаш ми се притеснена.

Тя погледна объркано и отговори бързо
- Кой...аз ли не...нищо ми няма.- и се усмихна насила...